Усмихнатият труп

— Намажи се, където следва!

Натрих мазилото по лицето си. Беше студено и лепкаво. Заради карамфила миришеше на бонбонки. Размазах го с две ръце под блузата си — точно над сърцето. И, последно, по надгробния камък.

Сега ни оставаше само жертвата.

Доминга ми каза:

— Не мърдай!

Останах на място, застинала като по магия. Дали чудовището й още стоеше неподвижно в коридора, както и аз сега?

Сеньората остави мачетето на тревата до ръба на кръга и излезе извън него.

— Вдигни мъртвеца, Анита! — нареди ми тя.

— Първо задай на Гейнър един въпрос, моля!

От любезното обръщение ме заболя, но все пак то свърши работа.

Тя ме погледна с любопитство:

— Какъв въпрос?

— Този му роднина също ли е бил вуду жрец? — попитах аз.

— Какво значение има? — попита Гейнър.

— Глупак такъв! — възкликна Доминга. Обърна се към него и сви юмруци. — Значи това се е объркало онзи път! А ти ме накара да мисля, че съм те подвела!

— Какви ги дрънкаш? — поинтересува се милионерът.

— Когато вдигнеш вуду жрец или съживител, понякога магията се обърква — обясних аз.

— Защо? — попита той.

— Магията на предшественика ти се смесва с моята — отвърна Доминга. — Сигурен ли си, че този ти роднина не си е падал по вудуто?

— Доколкото знам, не — отвърна Гейнър.

— А за първия знаеше ли? — поинтересувах се.

— Да.

— И защо не ми каза? — изръмжа Сеньората. Силата й заблестя около нея като тъмен ореол. Щеше ли да убие богаташа или копнееше за парите му повече, отколкото за смъртта му?

— Не знаех, че е важно.

Мисля, че Доминга скръцна със зъби. Не я виня. Той бе пожертвал репутацията й и дузина животи. И не виждаше нищо лошо в това. Но Сеньората не го порази с внезапна смърт. Алчността й спечели.

— Действай, де — обади се Гейнър. — Не си ли искаш парите?

— Не ме заплашвай! — изръмжа Доминга.

Колко мило, лошите типове щяха да се изпокарат.

— Не те заплашвам, Сеньора. Просто няма да ти платя, ако това зомби не стане от гроба!

Доминга си пое дълбоко дъх. Буквално изпъна рамене и се обърна към мен.

— Прави, каквото ти наредих, вдигни мъртвеца!

Отворих уста да измисля още някакво извинение за отлагането. Зората приближаваше. Все щеше да настъпи.

— Никакво бавене повече! Вдигни мъртвеца, Анита, веднага! — в последната думичка се съдържаше заповед.

Преглътнах с усилие и тръгнах към ръба на кръга. Исках да се махна оттам, да си ида, но не можех. Застанах, облегната на невидимата бариера. Беше все едно да се блъскаш в стена, която не напипваш. Напъвах се с все сили, докато цялото ми тяло се разтрепери. Поех си дълбоко и треперливо дъх.

Вдигнах мачетето.

Уанда захленчи:

— Не, Анита, моля те, моля те, недей!

Бореше се, но не можеше да помръдне. Щеше да е лесна плячка. По-лесна, отколкото да обезглавяваш пиле с една ръка. А аз го правех почти всяка нощ.

Коленичих пред проститутката. Енцо я държеше за тила и й пречеше да мърда. Но тя скимтеше — отчаяно писукане дълбоко в гърлото й.

Боже, помогни ми!