Нощта на трифидите
- Автор: Кларк Саймон
- Серия: the triffids #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощта на трифидите». Краткое содержание книги:
А битката с трифидите съвсем не е завършила…
Тя кимна.
— Добре. Стойте тук. — Погледна Гейбриъл. — Сър, щурмоваците навлизат в момента. Трифидите са ги забавили малко в южните райони.
— Откъде, да му се не види, се взеха всичките тези проклети чудовища?
— Имаше промяна в плана, сър. Инженерите не само взривиха преградите по мостовете, но успяха и да отворят тунелите под реката.
— Милостиви Боже… значи трифидите изскачат изпод земята насред града.
— Адски цинична тактика, ако питате мен — обадих се. — Онези хора по улицата нямаха никакъв шанс. Или ще приемем касапницата за някакво случайно произшествие?
Гейбриъл ме изгледа сурово.
— Някои пък биха казали, че е дошло времето за разплата.
Озърнах се към Пето Авеню и разбрах, че ще отложим за по-късно спора дали постъпките на горяните са морално оправдани. Най-близкият трифид беше на не повече от двеста метра. И отгоре на всичко май проявяваше сериозен интерес към нас.
— Не мисля — подхванах, — че ще е много здравословно за нас да се застояваме тук.
Каквото и да се канеше да отвърне Гейбриъл, думите му потънаха в страховит взрив. Извъртях се и видях кълбата дим около подножието на Емпайър Стейт Билдинг. Гейбриъл се взря мрачно в мен.
— Вече влизат.
С тези думи се хвърли към огромното здание, което беше и щаб, и императорски дворец на Торънс. Не бях стигнал чак дотук, за да се крия във входа на магазин. Последвах го… и тогава загърмяха изстрели.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ПРЕСТРЕЛКА
Групи щурмоваци на горяните изскачаха иззад коли или от входове и се втурваха към подножието на огромната сграда. Димът се поразнесе и вече виждах, че две врати са изтърбушени навътре. Щурмоваците нахлуха през пролуката. Изстрелваха къси откоси от автоматите си, за да премахнат противника от пътя си.
И моята група побърза да измъкне оръжията от торби и калъфи, докато напредвахме към зданието. Гейбриъл Дийдс щракна закопчалките на калъфа за китара. Извади своя автомат и метна на рамо торба с ръчни гранати.
Озърнах се и забелязах още гигантски трифиди. Тези твари се придвижваха ужасяващо величаво, двайсетметровите им стъбла се клатушкаха с цялата гъвкавост и заплаха на великанска кобра, а конусите им се въртяха наляво-надясно, сякаш претърсваха улицата. Жилата плющяха във въздуха със съвършена точност, за да погубят поредната жертва. Както гледах, един мъж прояви неблагоразумието да надникне през отворен прозорец на третия етаж. Жилото го улучи но лицето. Той политна надолу и писъкът му проехтя по улицата.
Май бяхме сключили съюз със самия дявол. Но не ми оставаше време да умувам доколко нравствено е решението на горяните да пуснат тези чудовища по улиците на Манхатън. Пред мен беше разбитата врата. Надупчен от куршуми труп на щурмовак бе проснат върху дървените парчетии.
След секунда-две последвах Гейбриъл в сградата. Марни не се отделяше от мен. Не и беше тук мястото, но не можех да я изоставя на милостта на смъртоносните растения отвън. Вътре цареше хаос. Навсякъде търчаха хора. Някои стреляха. Други бягаха да си спасят живота. В това тясно пространство трясъкът на откосите и грохотът на гранатите ми се сториха толкова гръмотевични, че сякаш щяха да ми пръснат черепа. Синкав дим замъгляваше въздуха. Под него лежаха убити или ранени мъже и жени.
Сниших се зад един диван. Гейбриъл и Марни се присвиха до мен.
Намирахме се в голямо преддверие. Вече бях влизал тук, когато навестих Торънс заедно с Керис. Виждах същите статуи на Александър Велики, Юлий Цезар и Адриан, с наредените между тях саксии с папрати, които образуваха купчинки зеленина.
Долових как се провеждаше атаката. Щурмоваците напредваха на малки групи по пет-шест души, изпълняваха нещо като прескочикобила. Една група се хвърляше да превземе част от фоайето. Следващата ги изпреварваше към поредната цел и това се повтаряше.
Картечници отвръщаха на огъня иззад гъстите папрати, които май прикриваха охраната на Торънс. Догадката ми се потвърди, щом един щурмовак хвърли граната в зеленината. Взривът разхвърля листата и разбули нисък бетонен градеж с дебели стени, който приличаше на кутия. От амбразурите в стените цеви бълваха потоци от куршуми. Щурмоваците падаха като кегли. Кръв заливаше килимите. — По дяволите! — изохка Гейбриъл. — Здраво ни пердашат. — И сега какво? — Бутай дивана напред. Внимавай да е обърнат към бункера… и, за Бога, не си надигай главата.
Тримата тласнахме напред дивана на колелцата му. Беше твърде крехка преграда между нас и тези едрокалибрени куршуми. В най-добрия случай картечарите зад бетонната стена просто нямаше да забележат как се примъкваме.