Пътят към София

И най-добре да престана да мисля за тия нищо и никакви думи, рече си Неда раздразнена. Да престана изобщо... Стига толкова с него! Ще слушам...

Тя се облегна в канапето, отпусна се и наистина се заслуша (откак баща й подари хармониума, сама се учеше да свири), но всеки удар по клавишите, всяка грешка на Сесил, всяка поправка на синьора Джузепина по някакъв странен и възбуждащ начин я връщаха пак в същия кръг, от който се мъчеше да избяга. Тя отново си мислеше за Андреа - и тоя път не само за думите и за постъпките му, но и за самия него. Главно за него... Без да разбира защо - както кога четеше някой погълнал я роман, - тя виждаше ту пламналите му очи, ту ръцете, сграбчили нейните, ту неудържимия порив, с който той се приближаваше към нея. Онова, непознатото, дръзкото, всецялото, винаги жадно дирено от нея в книгите, сега я пресрещаше и я пленяваше, и я завличаше; и тя се оставяше, смаяна, на тоя тъй буен, тъй странен чар, докато внезапно не се сещаше колко недостойни са мислите й. Прогонваше ги. Затваряше се. Настръхваше срещу тях... А те пак намираха пролуки, пак нахълтваха изведнъж, та да я измъчват сладостно и да я гнетят...

Отварянето на вратата отново я извлече из кръга. Тя мислеше, че иде Паоло, лакеят, но в салона се втурна Позитано, и то с такъв жест, с такава стъпка, че Неда не можеше да не се разсмее.

- Свирете! Свирете! - викаше той. - Без да помислите, че там някъде има човек, който работи и който не може да изтрае!..

- Но затвори всички врати, Виторио! - рече жена му и не прекъсна тактуването.

- Cara mia! А ако не искам? Ако сърцето ми не го позволява?.. Изпратих посетителите - вървете, вървете, казвам!.. И ето ме на ваше разположение... Радвам се да ви видя, моя драга Неда! Bellissima Сесил! - притисна той лицето на седналата девойка към гърдите си. Те нямаха деца и тая негова привързаност към дъщеричката на Леге, нежността, която се разливаше по лицето му, колчем я видеше, измъчваше жена му, макар че и тя обичаше Сесил.