Трийсет и пета и други години
- Автор: Рибаков Анатолий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Трийсет и пета и други години». Краткое содержание книги:
За непознат «обаждайте се» означава разрешение познанството да продължи. За мен, който Ви познавам, то означава само «довиждане», а в «довиждане», за съжаление, няма и намек за виждане.
Ако бяхте казали «обадете се» — това щеше да означава, че не само ми разрешавате, но и искате да Ви се обадя. Две букви, а каква голяма разлика. Никой не казва «обадете се» в първия ден на познанството.
Спомняте ли си затворената Александровска градина? Локвите. Вашите обувки. Кремълската стена. Пещерата на Венера. Малката дупчица в чорапа ви. Свирката на пазача. Нашето бягство. Входа, заграден със скамейка. Ура!!! Спасени сме. Дори можем да ядосваме пазача. Цялата тази разходка е изтъкана от безкрайни дъждовни капки.
Разкажете ми нещо…
Вие сте някак твърде своеобразна, трудна сте.
Струва ми се, че имате неприятности, а толкова ми се иска да Ви утеша. Когато бяхте омъжена, не знаех нищо за живота Ви, но всичко разбирах. Исках да ви помогна, но не знаех как да го сторя.
Снощи имах работа по Арбат, минах покрай Вашия блок, дори се качих на трамвай №31 на Вашата спирка, накъде ли не се оглеждах, но уви… Така и не се появихте.
Спомняте ли си нашата игра: до пресечката да си говорим на «ти», а после до следващата — на «ви»? Не Ви хареса тази игра, не пожелахте да си говорим на «ти». После дълго тъгувах…
Можете ли да ми дадете възможност да ви изпращам без Зоя?
Колко беше трудно да установим с Вас онази неуловима връзка, която се създава от общото настроение, когато хората са заедно. Достатъчна беше една Ваша дума, за да се установи тази връзка, тогава щеше да бъде толкова хубаво. А следващия път ние започвахме всичко отначало.
Веднъж боледувахте и аз реших да Ви посетя, да дойда, без да се обадя предварително (нали като началник съм длъжен да се интересувам от здравето на подчинените си). Качих се по стълбището, постоях пред вратата, вдигнах ръка към звънеца, но се уплаших от нещо, може би да не ме посрещнете студено, тичешком слязох по стълбището и се прибрах. Никога не съм Ви разказвал тази случка.
Обичам музиката, ходя на концерти в консерваторията, колко бих искал да слушаме музика заедно.
Извинете, че Ви написах такова скучно писмо. Имам нужда да седя с Вас на парапета на крайбрежната улица и двамата да гледаме минувачите — какви точни характеристики давате на хората. Имам нужда да виждам как изпускате цвете на площада, та нали само дреболиите създават богатството на усещанията.
С Вас по цял ден сме заедно в службата, но именно общата работа ни разделя. Напишете ми поне две думи, пак такова телеграмоподобно писмо, тогава отново ще бъдем само двамата. И аз ще Ви отговоря. Искам писмата ми да Ви харесват.
Когато навремето влязохте за пръв път в «Национал», носехте шапка с периферия. Свалихте я и аз видях огромни очи, чисти и невинни.
И. В.
P.S. Това писмо е написано вече почти от година, но не смеех да го изпратя. Сега го изпращам, без да променя нито дума, защото нищо не се е променило в любовта ми към вас, във възхищението ми от Вас.