Вирикониум
- Автор: Картер Лин Спрэг, Говард Роберт Ирвинг
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-8260-02-4
- Переводчик: Елена Атанасова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вирикониум». Краткое содержание книги:
Хиляди години Вирикониум е бил единствената опора на цивилизацията на Земята, ограбена и разрушена от собствените си обитатели.
Но сега цветните кули са сринати и овъглени, две кралици се борят за надмощие, въоръжени с реликвите на култура, веднъж вече разрушила света.
Тегеус-Кромис, мрачният, необщителен господар на Метвен, напуска своето морско убежище, за да воюва на страната на Младата Кралица срещу ордите на Старата. Той пътува и се сражава сред пустините и блатата на своя свят, за да открие, че войната на двете кралици е просто встъпление към един по-голям и опасен конфликт.
Рокуат изкряка грубо срещу стария си господар и подскокна към усмихнатия Амалрик. Заразглежда го с огромен интерес, първо с едното, после с другото си блестящо черно око. После очите му като че ли се разфокусираха, докато проучваше излъчванията на аурата на едрия мъж. Изведнъж двете очи на птицата се затвориха плътно, а се отвори ново, трето око, за което Убонидус никога не бе предполагал, че съществува. Намираше се на самия връх на главата й. Този орган действаше в астралното пространство и с негова помощ, тайнствената птица се запозна с астралния двойник на Амалрик. След като приключи с подробното си изследване, Рокуат оправи внимателно перушината си и отсечено се поклони:
— Привет, Полубог!
— Привет, малка птичко! — засмя се добродушно Амалрик.
Убонидус смаяно наблюдаваше тази размяна на любезности. Едва сега той проумя, че всичко, което Амалрик му бе казал, е самата истина.
След това Рокуат подскокна в средата на масата и внимателно заоглежда стаята. Нищо не убягна от острия му поглед, който сякаш проникваше през стените, отбелязваше разположението на стражите, на тъмничните килии, стаите за мъчение, ужасните инструменти на инквизиторите и всички други елементи, свещени за осенената с единствената божествена истина цивилизация на Уулимар. Когато приключи с този внимателен оглед, птицата се обърна към притеснения си господар и изчурулика:
— Отново си попаднал в критична ситуация, а? Кога ще се научиш да се грижиш за себе си като истински зрял мъж?
— Престани с тези глупави задевки — сопна се Убонидус. — Кажи, какво ще направиш, за да ни измъкнеш от този зандан?
— Не бъди прекалено нахален — посъветва го птицата. — Учтивостта никога не е била твоя черта.
— Рокуат, гадна, въшлива птичко, заповядвам ти да си припомниш нашия договор!
Свръхестественият помощник изсумтя презрително, звук крайно непривичен за птица.
— Договор! Откога си се загрижил за това парче хартия? Кога за последен път ме повика да вкуся капка човешка кръв, а? Помниш ли колко отдавна беше? — изкряска металическият глас.
Убонидус въздъхна нещастно.
— Чакай…
— Разбира се! Обаче…
Но Убонидус се вкопчи в думата:
— Разбира се? Значи, ще ми помогнеш все пак?
Птицата не бързаше да отговори, придавайки драматизъм на ситуацията. Тя започна да чисти перата си едно по едно с клюн. От перушината иззад врата й изскочи някакъв дребен, двуглав розов паразит. Тупна върху мраморната масичка и почти мигновено избухна в малко облаче розови пари.
— Ще ти дам един-два добри съвета — изчурулика накрая Рокуат. — Първо. Повикай Арангантир. Второ. Потвърди грешките. Довиждане!
— Рокуат! Да не си посмял…
Но птицата беше вече изчезнала. На нейно място се бе появил облак пара и до ноздрите им достигна същата миризма на озон, както при нейното появяване. Убонидус се отпусна на една възглавница изгарящ от яд, неспособен да направи нищо повече.
— Проклета птица! „Извикай Арангантир“, наистина! Кой е този Арангантир? Откъде да го извикам?
Амалрик се прокашля смутено. Заби палеца на левия си крак в мекия килим и го заизвива старателно наляво-надясно, без да поглежда към Убонидус.
— Съжалявам! Грешката е изцяло моя — пробумтя дълбокият му глас. — Май наистина съм свикнал прекалено много да разчитам на мускулите си, а не да мисля… Всемирните Богове бяха напълно прави, когато ме предупредиха да разчитам повече на мозъка си…
Изведнъж той отхвърли назад глава и изрева, нещо, което накара Убонидус да подскочи изплашено половин метър във въздуха:
— Харро, харро Арангантир! Арангантир, харро, харро!
В другата част на стаята бронзовата тояга, заключена в раклата от изключително як кристал, изведнъж се освети в синкава светлина, подобна на халото около ярка звезда.
После тоягата потрепери, издигна се във въздуха и с все сила се блъсна в кристалния шкаф.
Чу се силно звънтене, като от църковна камбана.