Един по един
- Автор: Картер Крис
- Серия: Robert Huntur #5
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-260-0
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Един по един». Краткое содержание книги:
С тези мисли Робърт Хънтър разглежда фотографии от пресен случай на убийство, когато телефонът звънва. От отсрещната страна не се представят, а принуждават Хънтър да посети някакъв интернет адрес. На екрана се появява зловеща картина. Потресени, полицаите в екип с ФБР безрезултатно се опитват да проследят по електронен път първоизточника на този кошмар. Но убиецът не е аматьор и умело въвлича Хънтър в демоничната си игра.
Следват още анонимни обаждания. Още адреси. Още набелязани жертви, за които куршум в тила е само избавление.
Още с първия си роман „Хамелеонът се завръща“ Крис Картър влезе в листата на големите криминални автори. Телеграфният стил, подправен с много напрежение, и изобретателните му герои са негова безусловна запазена марка.
Робърт се изненада, когато момчето най-после се обърна и го погледна, видя, че лицето му е обезобразено от дълбоки белези, сякаш беше хвърлен с лицето напред през няколко стъклени плоскости. Обезобразяването несъмнено привличаше съжалителни, изумени и дори отвратени погледи навсякъде, където отидеше младежът. Обезобразяване, заради което жестоките гамени го оскърбяваха с обиди и прякори. Обезобразяване, което нанасяше много по-дълбоки белези от видимите — психологически травми, способни да унищожат самочувствието и да хвърлят всеки в силна депресия. Обезобразяване, което би направило живота на всеки непоносим, да не говорим за един тийнейджър.
Ако Хънтър беше показал изненада, момчето, изглежда, не забеляза.
— Здравей — каза Робърт. Гласът му беше спокоен и сърдечен, но достатъчно силен.
Хлапето не отговори.
Той го изчака и попита:
— Имаш ли нещо против да се приближа още малко? Така ще бъде по-лесно да разговаряме.
— Предпочитам да не се приближаваш. — Лявата страна на устата на хлапето едва помръдваше. Робърт предположи, че раната, причинила големия белег, който изкривяваше устните на момчето, е срязала нерви и мускули и е парализирала част от устата и може би дори част от лицето. Гласът на младежа обаче беше силен и решителен.
— Добре — отговори Хънтър и вдигна ръце в жест, че няма проблем. — Ще стоя тук. — След кратко мълчание добави: — Казвам се Робърт.
Отговор не последва.
— Може ли да попитам как е твоето име?
Изминаха няколко секунди мълчание, преди хлапето да отговори:
— Брандън. — Той се поколеба за миг и добави: — Или можеш да ме наричаш изрод, Разсеченото лице, Белязания, или да измислиш нещо друго. Всички го правят.
Хънтър почувства, че неизмерима тъга изпълва сърцето му. Леко наклони глава и се опита гласът му да звучи бодро:
— Е, на мен пък много хора ми викат кретен, откачен или тъпак, което ми е любимото. Може да използваш, което искаш.
Брандън не отговори. Не се усмихна. Отново се втренчи в мрака в далечината.
Робърт пристъпи крачка към него.
— Брандън, виж, тъкмо отивах да си взема пица. Защо не дойдеш с мен? Какво ще кажеш? Аз черпя. Може да поговорим, ако искаш, и да ми кажеш какви мисли се въртят в главата ти в момента. Умея да слушам. Всъщност ако има световно първенство по слушане, ще го спечеля.
Брандън го погледна и той за пръв път ясно видя очите му.
Робърт знаеше, че седемдесет и пет процента от опитите за самоубийство в Съединените щати е можело да бъдат предотвратени от най-елементарни действия — изслушване и приятелско държане. Можеше спокойно да се твърди, че повечето опити всъщност са вик за помощ. В действителност тези хора не искаха да се самоубият, но в този определен момент на живота си преживяваха силна емоционална и психическа болка. Чувстваха се отхвърлени, неразбрани, пренебрегнати, потиснати, самотни, обидени, забравени, уплашени или всяка друга комбинация от много силни емоции, всичките неприятни. Празнотата, която чувстваха в душата си, нарастваше до такава степен, че стигаха до точка, когато започваха да си мислят, че нямат друг изход. За жалост това обикновено се случваше, когато останеха сами с мрачните си мисли твърде дълго време. Нямаше с кого да разговарят и никой не беше готов да ги изслуша. Това ги караше да се чувстват маловажни, необичани и незначителни. През повечето време те искрено желаеха някой да им помогне, но не знаеха как да поискат помощ. Ако им бъдеше предложена помощ, те се вкопчваха с две ръце. Нуждаеха се само от човек до себе си, някой, който да им покаже, че имат значение. Хънтър погледна Брандън в очите и сърцето му сякаш спря. Той не видя нищо от това в очите на хлапето. Видя само неизразима тъга и абсолютна решителност. Брандън вече не търсеше помощ. Беше преминал отвъд този етап. Решението му беше взето и нищо и никой не можеше да го убеди да го промени. В очите му гореше само едно и за миг Робърт почувства, че дори Господ няма да успее да го разубеди.
Край на сладките приказки.
— Брандън, чуй ме. — Хънтър предпазливо пристъпи още една крачка към него. — Ти не искаш да направиш това. Обещавам ти, че има по-добро решение за онова, което те кара да мислиш, че това е единственият изход. Повярвай ми, преживял съм го. Бил съм съвсем близо, както си ти сега… и не само веднъж. Дай ми възможност да говоря с теб. Дай ми възможност да ти покажа, че има по-добър избор от този.