Златният дявол

Но за моя изненада съществото не ме нападна.

Зачаках. Дишането ми започва да се успокоява. Налегна ме любопитство. Дали и скатовете като акулите трябва да се движат, за да се задържат във водата? Как така стоеше там без усилие? И защо не нападаше?

Усетих се, че бавно се нося към него по подводното течение. Изведнъж осъзнах, че точно това течение задържа съществото във водата. Като понесен от вятъра орел скатът си седеше, без да полага усилия във водата, поддържан от водния поток, който преминаваше под разперените му криле. Ефектът беше магически. Почти свръхестествен.

Съществото беше неземно красиво и в същото време съвсем реално и заплашително. Неговата твърда набраздена, прилична на лунна повърхност, кожа светеше зловещо, а дълбокото му, черно втренчено око ме дърпаше към себе си като подводно течение. Отново усетих присъствието на древен разум, който проникваше дълбоко в мен и във вселената отвъд мен, сякаш в него се съдържаше мисълта за самото сътворение. В очите му виждах източника на живота и обречеността на смъртта, а в блясъка на кожата му усещах да блести изконна истина. Това, което в нашия свят беше звяр, може би бе бог от други селения. Подобен на Зевс, бог на гръмотевиците с глас като вилнееща буря. Славен бог, предал поклонниците си и потънал в морето. Някога почитан от племената от Брега на слоновата кост, възхваляван в ритуалния транс на карибските роби, този поразителен бог на бурята, този великолепен ангел на светкавиците се бе превърнал в демоничен страж, отнасящ душите в ада.

Опитах се да преглътна, но устата ми бе суха от ужас. Преместих сака на лявото си рамо и извадих сгъваемия нож от джоба. Пуснах острието навън и заплувах с течението към отвора.

Скатът все още не помръдваше.

Защо не ме нападаше? Големият сребърен кръст проблясваше на шията ми — дали този прост селски амулет не му действаше като магия? Или пък заплахата от ножа го държеше настрани? Виждах стрелата да виси като игла от тялото му. Може би стоманеното острие също го спираше. Не ми се вярваше. Струваше ми се, че скатът просто изчакваше, тъй като имаше всичкото време на света, дебнеше ме, за да ме хване, когато бягам със съкровището в ръце.

В момента единственото, което имаше значение бе, че успях да стигна до отвора. Понесох се бавно над дюната, на която бе кацнала развалината и се приближих още повече към стъклените очи. Те ме гледаха, без да помръдват — огромни черни дупки, като прозорци, отворени в нощта. Устата леко се отвори и разкри друга черна бездна. След това се затвори, сякаш на ската не му се говореше.

Хвърлих сака в отвора и се шмугнах след него.

Този път обаче не ми бе съдено да изпитам лукса на облекчението. Звярът ме чакаше до самия изход, а въздухът ми скоро щеше да свърши. Изплувах до отворената шахта и до изправения запален фенер. Той хвърли към корпуса сянката ми, която беше толкова голяма, че приличаше на тъмен двойник на ската. Отворих сака, в който имаше кюлче за тежест и започнах да хвърлям вътре още. Две. Три. Четири. Пет. Лъчът от фенера отслабваше и тъмнината в помещението сякаш се притискаше към шахтата. Осем. Девет. Десет…