Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
— Слушам ви — отзова се Максим. — Здравейте.
Веднага почувствува, че се е случило нещо нередно.
— Той пристигна — каза прокурорът. — Започнете веднага. Възможно ли ви е?
— Да — отвърна през зъби Максим, — но вие ми бяхте обещал някои неща…
— Не успях да направя нищо — в гласа на прокурора се появиха панически нотки. — И вече няма кога. Започвайте незабавно, не губете нито минута! Слушате ли ме, Мак?
— Добре. Това ли е всичко?
— Той пътува към вас. Ще бъде там след тридесет-четиридесет минути.
— Разбрах. Това ли е?
— Да. Действувайте, Мак, действувайте. Бог да ви е на помощ!
Максим хвърли слушалката и няколко минути поседя, размишлявайки. „Массаракш, всичко се обръща с главата надолу… Впрочем, ще имам време за мислене…“ Той отново грабна слушалката:
— Дайте ми професор Аллу Зеф.
— Да! — кресна Зеф.
— Обажда ти се Мак…
— Массаракш, нали те молих да не ми досаждаш днес…
— Млъкни и слушай. Веднага слез във вестибюла и ме чакай…
— Зает съм, массаракш!
Максим скръцна със зъби и погледна към лаборанта. Онзи прилежно смяташе на аритмометъра.
— Зеф, незабавно слез във вестибюла. Разбра ли? Незабавно!
Той прекъсна и набра номера на Вепър. Провървя му: Вепър си беше в къщи.
— Обажда се Мак. Излезте на улицата и ме чакайте, ще имаме срочна работа.
— Добре — каза Вепър. — Отивам.
Максим затвори телефона, бръкна в чекмеджето; извади първата попаднала му папка и я прелисти, докато трескаво съобразяваше дали всичко е готово. „Колата е в гаража, бомбата е в багажника, резервоарът е пълен… Нямам оръжие… по дяволите, не ми и трябва… Документите са в джоба ми, Вепър ме чака, браво на мен, хубаво се сетих за Вепър… Наистина, той може да се откаже… Не, едва ли, аз не бих се отказал… Това е… Струва ми се, че това е всичко…“ Той каза на лаборанта:
— Викат ме. Ако ме търсят, кажи че съм в Департамента на строителството. Ще се върна след един-два часа. Довиждане.
Взе папката под мишница, излезе от лабораторията и тичешком се спусна по стълбището. Зеф вече се разхождаше из вестибюла. Когато видя Максим, спря, сложи ръце зад гърба си и се наду.
— За кой дявол, массаракш… — започна той още отдалеч.
Без да спира, Максим го хвана под ръка и го помъкна към изхода.
— Какво, по дяволите? — бърбореше Зеф и се дърпаше. — Къде, защо?…
Максим го избута навън и по асфалтовата алея го повлече зад ъгъла към гаражите. Наоколо беше пусто, само на лехата далеч от тях прекъслечно тракаше тревокосачка.
— Кажи накрая къде ме мъкнеш? — извика Зеф.
— Мълчи — каза Максим. — Слушай. Събери незабавно всички наши. Всички, които намериш… По дяволите въпросите! Слушай! Всички, които намериш… С оръжие. Срещу главните врати има павилион, нали знаеш? Скрийте се там. Чакайте. Примерно след половин час… Слушаш ли ме, Зеф?
— Е? — нетърпеливо попита Зеф.
— Примерно след половин час ще пристигне Странник…
— Че той пристигна ли?
— Не ме прекъсвай. Примерно след половин час може би ще пристигне Странник. Ако не пристигне, хубаво. Просто стойте там и ме чакайте. Ако пристигне, разстреляйте го.
— Ти какво бе, да не си полудял? — каза Зеф и спря.
Максим продължи нататък, Зеф с проклятие го догони:
— Ами че нас всичките ще ни избият, массаракш! Наоколо охрана, шпиони!…
— Направете всичко възможно — каза Максим. — Странник трябва да се застреля…
Приближиха се до гаража. Максим натисна резето и избута вратата.
— Безумна авантюра… — говореше Зеф. — Защо? Защо Странник? Съвсем приличен чичко, всички тук го обичат…
— Както искаш — студено каза Максим. Отвори багажника, опипа през омаслената хартия детонатора с часовниковия механизъм и отново затвори капака. — Сега не мога да ти кажа нищо. Но имаме шанс. Един-единствен… — той седна зад кормилото и пъхна ключа в контакта. — И още нещо имай пред вид — ако вие не ликвидирате тоя приличен чичко, той ще ликвидира мен. Имаш много малко време. Действувай, Зеф.
Той пусна мотора и на заден ход бавно изкара колата от гаража. Зеф стоеше до вратата. За пръв път в живота си Максим го виждаше такъв — изплашен, шокиран, объркан. „Прощавай, Зеф“ — каза си за всеки случай.
Машината спря пред вратите. Легионерът с каменно лице без бързане записа номера, отвори багажника, погледна, затвори го, върна се при Максим и строго попита:
— Какво изнасяте?
— Рефрактометър — отвърна и му подаде пропуска и разрешението за изнасяне.
— „Рефрактометър РЛ–7, инвентарен номер…“ — промърмори легионерът. — Сега ще си запиша…
Той бавно бръкна в джоба си за бележник.
— По-бързо, моля ви, нямам време — каза Максим.