Блудната дъщеря [bg]

През следващите няколко седмици сякаш не правеше нищо друго освен да тича с всички сили, за да огрее навсякъде. Смяташе, че е изкарала късмет да бъде избрана от делегацията от Илинойс за член за могъщата бюджетна комисия — първият новобранец от много години, на когото се падаше подобна чест, — но откри, че нищо не се оставя на шанса — получи една набързо написана бележка от кмета Дейли, на която пишеше само: „Длъжница сте ми“.

Намираше новия си свят за вълнуващ и интересен, но въпреки това всичко доста й напомняше училищните години, когато търсеше из коридорите стаите на различни комисии, спринтираше по подземния проход към Капитолия за поредното гласуване, срещаше се с лобисти, четеше комюникета и подписваше хиляди писма. Идеята да се сдобие с машинка за подписи й се струваше все по-примамлива.

Един възрастен колега от Чикаго я посъветва да праща веднъж на два месеца бюлетини до всичките сто и осемдесет хиляди домакинства, гласували за нея.

— Запомни, мила моя — добави той, — може да ти се стори просто като засипване на Девети район с купища хартия, но има само три начина да си осигуриш преизбирането — честност, писма и подписи.

Освен това посъветва Флорентина да отдели двама души от екипа си в Чикаго, за да събират всички статии от местните вестници, които по един или друг начин са свързани с избирателите. Така те започнаха да получават поздравителни писма по случай сватби, раждания, по-важни местни постижения, а откакто осемнадесетгодишните получиха право на глас — дори поздравления за победи на баскетболни мачове. Когато беше уместно, Флорентина винаги добавяше по два-три реда на полски и тихичко благодареше на майка си, че не се бе подчинила на заповедта на Авел да не й говори на родния им език.

С помощта на Джанет, която винаги пристигаше в офиса преди нея и оставаше там, след като всички си тръгваха, Флорентина постепенно започна да се оправя с цялата бумащина и към 4 юли вече успяваше да контролира почти всичко. Все още не бе говорила пред Конгреса, а изявите й на заседанията на комисиите се брояха на пръсти. Сандра Рийд, нейна колежка от Ню Йорк, я посъветва през първата половин година предимно да слуша, през втората — да мисли, а през третата — да се обажда от време на време.

— А последната половин година? — попита Флорентина.

— Тогава ще водиш кампанията за преизбирането си — гласеше отговорът.

През уикендите Флорентина разказваше на Ричард как бюрокрацията разхищава парите на данъкоплатците и за безумната система, по която работи американската демокрация.

— Не беше ли избрана да се изправиш тъкмо срещу това? — поинтересува се той и погледна надолу към жена си, която седеше с кръстосани крака на пода пред него.

— Ще са нужни двадесет години, та нещо изобщо да се промени. Само си помисли — комисиите взимат решения, касаещи милиони долари, при положение че половината от членовете им гласуват без ни най-малка представа за какво точно, а другата половина дори не присъстват, а гласуват чрез свои представители.