Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
Откак бяхме навлезли в тази долина, бяхме яздили не в средата, а начело на телохранителите. Младия орел следователно се намираше при нас. Той отговори:
— Това е вярно. Окончателната фигура ще застане на един висок планински издатък, който ще ви покажа. Моделът се намира в Долния град в една специална постройка. Този тук е само пробен. От неговия успех зависи дали проектът ще бъде осъществен, или не. За едно такова колосално творение са необходими и колосални средства. За да събере тези средства, човек трябва да въодушеви дарителите. Ето защо бе избрано тъкмо това място за пробната статуя, Олд Шуърхенд и Апаначка я издигат със свои собствени средства. Парите за същинското творение се очакват от червената нация. За да я запленят, бе избрано мястото край Воаловия водопад като най-подходящо. Тук трябва да бъде демонстрирана статуята. Тук ще бъде тя осветявана нощем с електричество, с лампиони и фойерверки. Едновременно с това се разчита сигурно и на съдействието на величествения Воалов водопад.
— И вие го търпите? — попита Херцле, която е болезнено чувствителна, и се почувства душевно наранена от този проект.
— Аз не! — отговори Тателах Сатах, вдигайки заклинателно ръка. — Но аз бях сам. Можех само да се подготвям и да чакам. Но ето че дойде този, на когото се надявах, и аз му задавам същия въпрос: И ти ще го търпиш?
Към мен го беше отправил. Тогава в мен се породи нещо странно, нещо, което не може да се опише.
— Имам ли аз влияние над твоя народ, над твоята раса? — попитах го. — Не!
— Не? — запита той. — Дори и да го нямаше, ти си все пак този, който ми е необходим. Аз се нуждая от твоите очи, ушите ти, ръката и сърцето ти. Дадеш ли ми ги, аз ще победя!
Подадох му ръка и отвърнах:
— Ето ти очите и ушите, ето ти ръката и сърцето. Аз съм твой!
Той стисна ръката ми, че почти ме заболя, и заговори:
— В такъв случай ти казвам за втори път, за безконечен брой пъти, добре дошъл! Ще ми бъдеш гост, какъвто още никой не ми е бил…
Аз бързо го прекъснах:
— Позволи ми да бъда твой гост, както аз желая, другояче не!
— И какво желаеш?
— Да съм свободен човек, да мога да идвам и излизам, без да ми се пречи. Да намеря при теб доверие така, както на самия себе си вярваш!
— Така да бъде! Ти ще си бъдеш господар и всичко, което имам, ще е твое!
Отново ме връхлетя онова странно чувство. Посочих чудовищно тежкия постамент и изрекох:
— Тогава ще ти кажа: По-скоро тези квадри ще се продънят в земята, на която са фундирани, отколкото моят Винету да бъде поруган с лампиони и фойерверки! Но, нека опитаме по-напред с любов!
— Да, по-напред с любов — съгласи се той. — Ела, да се връщаме, приключихме тук!
Поехме по обратния път, додето стигнахме мястото, от което водеше нагоре към Замъка конската пътека. Последвахме я. Пътем научихме от Младия орел, че плацът край Воаловия водопад обикновено гъмжал от работници, а днес бил самотен и пуст само защото всяка сила трябвало да бъде хвърлена в каменоломните за доставяне на нови квадри. Херцле беше станала много сериозна и умислена. Виждайки, че я поглеждам и давам мило и драго да узная причината, тя каза, без да дочака въпроса ми:
— Думите ти, че по-скоро квадрите ще изчезнат в земята, отколкото да търпиш лампиони и фойерверки, ми легнаха като някаква тегоба. При теб често се случва да се реализира онова, което си казал, дори когато всеки друг го счита за напълно невъзможно. От време на време то се изпълнява направо буквално. И когато преди малко заговори, имах чувството, че изказваш някакво пророчество, което ти идва, без самият да имаш представа откъде.
— И това те гнети? — попитах.
— Гнети? Не! Напротив, вътрешно ме издига. Укрепва ме. Имам усещането, сякаш чувам да приближава някаква неумолима съдба. Оттам съм и така смълчана и замислена.
По време на този кратък диалог бяхме стигнали до едно място на пътя, от което се откриваше свободен изглед към върховете на предпланините. Тателах Сатах спря мулето си, посочи нагоре и попита:
— Виждате ли огромното орлово гнездо върху скалите на най-южната игла, изглеждащо недостъпно за човек?
Видяхме го. Шаманът продължи:
— Там горе се изкачи Младия орел още когато беше момче. Искаше да отиде до недосегаемото гнездо на големия боен орел, за да си спечели име и медицина. Но ремъкът, на който висял, се скъсал. Той паднал в гнездото, без да може вече да се изкатери горе. Умъртвил двете малки. Тогава дошла старата. Той се бил с нея и я принудил да го пренесе от онази ужасяваща височина долу в долината. Сега нейните пера, ноктите и клюнът й са неговата украса, а ноктите и човките на малките — неговата медицина. Оттогава той се нарича Младия орел. А аз съм негов кръстник, защото когато долетя с орлицата, аз седях пред вратата си и той се приземи точно пред моите крака.