Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
Имаше и други причини да е доволен. Макар че от време на време инстинктите му го подвеждаха — случаят с Феърхевън беше добър пример за това, — повечето време журналистическият му нюх беше безпогрешен. А статията му за Ленг бе тръгнала добре. Сега се нуждаеше само да изрови някои лични подробности, за да съживи този луд човек — може би дори да намери фотография. А той имаше идея къде да открие всичко това.
Премигна от ярката есенна светлина и вдиша свежия въздух.
Преди години — когато работеше по тема, която се превърна в история на музейната експозиция на суеверията — Смитбак бе изучил много добре самия музей. Познаваше ексцентричните му навици, преките пътища, куриозните неща, скритите кътчета и различните архиви. Ако вътре в тези стени имаше някаква скрита информация за Ленг, той щеше да я открие.
Когато големите бронзови порти се отвориха, Смитбак се сля с тълпата, внимаваше да запази колкото е възможно анонимността си. Плати входната такса и закачи билетчето на бутониерата си, прекоси Голямата ротонда, зазяпан като всички останали посетители към извисяващите се скелети.
Скоро се отдели от туристите и слезе на първия етаж. Тук се намираше един от най-малко познатите, но и един от най-полезните архиви на музея. Разговорно наричан „Стария архив“, той съдържаше безброй шкафове с лични картони, като се започне от основаването на музея докъм 1986 година, когато системата бе компютъризирана и преместена в блестяща зала на четвъртия етаж, преименувана с лъскавото ново име „Човешки ресурси“. Колко добре помнеше „Стария архив“: мириса на нафталин и на пожълтяла хартия, безбройните досиета на отдавна мъртви служители на музея, на негови сътрудници и изследователи. „Стария архив“ все още съдържаше поверителна информация, беше заключен и охраняван. Последният път, когато го посети, беше по официални дела и разполагаше с писмено разрешение. Този път щеше да се наложи да използва друг подход. Охранителите можеха да го познаят; но пък след като бяха минали години, можеха и да не го познаят.
Мина през голямата, кънтяща и пуста Зала на птиците и започна да обмисля как да процедира. Скоро се озова пред двойната обкована порта с табелка „Архив на персонала Стар“. Надникна през процепа и видя двама пазачи — седяха край маса и пиеха кафе.
Двама охранители. Два пъти по-голяма възможност да го познаят, наполовина възможност да ги заблуди. Трябваше да се отърве от единия. Обърна се и закрачи отново из залата, а в главата му започна да се оформя план. Изведнъж се обърна на пета и излезе в коридора, изкачи се по стъпалата и влезе в Голямата мемориална зала. Там обичайната групичка приветливи стари дами бяха заели местата си в информационния център. Смитбак свали знака си на посетител и го захвърли в кошчето за боклук. След това отиде при най-близката дама.
— Казвам се професор Смитбак — рече усмихнат той.
— Да, професоре. Какво мога да направя за вас?
Дамата бе с къдрава бяла коса и виолетови очи.
Смитбак я дари с най-очарователната си усмивка.
— Мога ли да ползвам телефона ви?
— Разбира се.
Жената извади телефона изпод писалището. Смитбак разлисти вътрешния указател на музея, откри номера и го набра.
— Стар архив — отговори му груб глас.
— Рук на смяна ли е там? — излая Смитбак.
— Рук ли? Тук нямаме Рук. Набрал си погрешен номер, приятел.
Смитбак изсумтя раздразнено в слушалката.
— Кой тога е в Архива?
— Аз и О’Нийл. Кой е насреща? — гласът беше агресивен и издаваше глупостта на пазача.
— „Аз“? Какво означава това „Аз“?
— Какъв ти е проблемът, приятел? — долетя отговорът.
Смитбак възприе най-студеният и официален тон, на който бе способен.
— Пак ще повторя. Мога ли да проявя нахалството да попитам кой сте вие, господине, или ще пожелаете да бъдете порицан за неподчинение.
— Казвам се Бълджър, сър.
Грубият тон на охранителя мигновено се стопи.
— Аха, Бълджър. Разбирам. Точно вие сте човекът, с когото трябва да говоря. Тук е господин Ръмрахъм от „Човешки ресурси“. — Смитбак изрече всичко това бързо и а яден тон, като смотолеви името.
— Да, съжалявам, сър, не разбрах. С какво мога да ви помогна, господин…?
— Със сигурност не можете да ми помогнете, Бълджър. Тук имаме проблем с някои… ъ-ъ-ъ… несъответствия в личното ви досие, Бълджър.
— Какъв проблем? — в тона му определено се почувства необходимото безпокойство.
— Поверително е. Ще го обсъдим, като дойдете тук.
— Кога?
— Веднага, разбира се.
— Да, сър, но не можах да чуя добре името ви…
— И кажете на О’Нийл, че ще изпратя междувременно човек да провери как изпълнявате процедурите. Имаме някои обезпокоителни доклади за небрежност.