Вуду [bg]

— Подуши ли това?

— И още как. — Пендъргаст фокусира фенерчето си върху един проход, от който миризмата изглежда се носеше заедно с полъх чист въздух.

Д’Агоста извади „Глока“ си и усети да го пронизва чувство за страх.

— Това нещо е тук. Ти застани отляво, аз ще заема дясната страна.

Пендъргаст измъкна четиридесет и петкалибровия си пистолет изпод мантията и те изпълзяха към входа.

Оттатък не се виждаше нищо, освен голи стени от влажни тухли. Пендъргаст посочи към пода, където серия кървави отпечатъци водеха към мрака. Д’Агоста коленичи и докосна една; кръвта бе още прясна, дори не беше успяла да се съсири.

Той се изправи.

— Проклето нещо — промърмори той.

— Това е също загуба на време, което нямаме. Да продължаваме. Хайде.

Те се измъкнаха заднишком от стаята и притичаха през отворения некропол в един коридор в отсрещната страна. Той скоро ги изведе до друго, подобно на пещера пространство, грубо изсечено в живата скала. Влязоха и осветиха наоколо с фенерчетата си.

— И тук стените не са като онези във видеото — каза Пендъргаст полугласно. — Това са шисти, не гранит, и са изсечени по съвсем друг начин.

— Прилича на лабиринт.

Пендъргаст кимна към един нисък свод.

— Да опитаме оттук.

Те се приведоха и тръгнаха по ниския тунел.

— Исусе, тази миризма — промърмори Д’Агоста. Беше задушаваща воня от конска кръв, плътна, с намек за желязо, и поради това, че бе прясна — още по-ужасна. Беше придружена от периодични завихряния студен въздух, идващи от някакъв невидим вентилатор от другата страна. В далечината отекваха виковете и крясъците на преследвачите им, които изглежда се бяха събрали в подземието и се бяха пръснали да ги търсят.