Шпионинът

— Вашингтон! — повтори Дънуди като се оглеждаше наоколо ужасен. — Да, това е направил Вашингтон. Това е неговият подпис. Името му е тук, за да одобри едно ужасно дело!

— Жесток, жесток човек — извика мис Пейтън. — Колко го е променила близостта до кръвта!

— Не го обвинявайте — каза Дънуди. — Това е генералът, не човекът. Залагам живота си, че сам чувства удара, който е принуден да нанесе.

— Аз съм се лъгала в него — извика Франсис: — Той не е спасителят на тази страна, а безчувствен и безмилостен тиранин! О, Пейтън, Пейтън, колко ме заблуди с разказите си за него!

— Франсис, успокой се, та той само спазва закона!

— Истина е, Дънуди — каза Хенри съвземайки се от шока на последната изгубена надежда и се приближи до баща си.

— Аз, който ще пострадам, не го обвинявам. Всичко което поисках ми бе дадено. Не мога да съм несправедлив преди да умра. В момент като този, когато примерът за предателство към вашата кауза е толкова пресен, не мога да го обвинявам за безкомпромисността му. Не остава нищо друго, освен да се приготвя. Първата ми молба е към теб, Дънуди.

— Слушам те — произнесе с трудност майора.

Хенри се обърна и посочи плачещите хора край себе си:

— Бъди като син на този стар джентълмен. Помагай му в слабостта му и го предпазвай от всичко, което може да му се случи заради петното върху мен. Сред управниците на тази страна той няма много приятели. Нека твоето име е сред тях.

— Ще бъде.

— И това безпомощно създание — продължи Хенри като посочи Сара, която седеше без да разбира какво става. — Надявах се да имам възможност да отмъстя за нея, но тези мисли са лоши. Чувствам че е така. Помагай й, Пейтън, с грижите и вниманието си.

— Ще бъде — прошепна Дънуди.

— Към тази добра леля вече имаш ангажименти. Но тук — той взе ръката на Франсис и загледа лицето й с братска обич — тук е най доброто момиче от всички. Вземи я до сърцето си и й се радвай, както човек се радва на невинността и добродетелта.

Майорът не можа да скрие желанието, с което пое ръката на този скъп подарък, но Франсис изплъзвайки се от него, скри лицето си в прегръдката на леля си.

— Не, не, не, не — нареждаше тя. — Никой, който помага за смъртта на брат ми, не може да означава каквото и да било за мен.

Хенри продължи да я гледа с жал в продължение на няколко минути, преди да продължи да говори, което всички чувстваха, че е негово право.

— Тогава съм сгрешил, Пейтън. Мислех, че сестра ми те цени — и заради тебе самия, и заради привързаността ти към каузата, която си научен да боготвориш, и заради добротата ти към баща ни, когато е бил арестуван, заради приятелството ти с мен…

— Така е — прошепна Франсис и още по-силно се притисна до леля си.

— Хенри, мисля, че това е тема, която е по-добре да не се засяга сега.

— Забравяш — отговори затворникът — колко много трябва да свърша и колко малко време имам.

— Боя се — продължи майорът с пламнало лице — че мис Уортън е възприела някои мнения за мен, които ще направят приемането на молбата ти тежко за нея — мнения, които сега е твърде късно да се променят.