Пътят на Икар
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят на Икар». Краткое содержание книги:
Протагонистът на романа, Зенон Балов, е първият човек, роден на астероида. Вече младеж, той се бори да открие мястото си и себе си. Опознава Икар и тайните му, пазени от него и от повечето хора; сблъсква се със странни и чудни неща, често върти около себе си цялото общество на Икар. Обича, търси щастие, ревнува. Накрая изчезва при неясни обстоятелства — може би паднал в черна дупка, а може би пръв от всички хора срещнал извънземен разум.
Източник: [[http://bgf.zavinagi.org/index.php/Пътят_на_Икар|БГ-Фантастика]]
— Де да имаше такъв филм и за произхода на Земята! — обадих се аз тихо, за да не наруша някакво правило.
— Наистина, добре би било — засмя се Терин, но се поправи: — В същност, без филм май си е още по-добре. Едва ли щеше да бъде толкова интересно да се живее.
Ток не сниши този път гласа си и аз разбрах, че одеве е било инстинктивно, че нямаше нужда специално да крием присъствието си — стените и бронираната врата го криеха достатъчно.
— Все още ли ви е интересно да живеете?
Хелиана стоеше зад прожекционния апарат и водеше разговор с джобния си поливизор. На екранчето му не се мяркаше картина, така че навярно правеше устни справки от колекторите или разговаряше с някого, който също като мен досега нямаше право да знае къде се намира събеседницата му. Болката, уж притъпена вече болка, отново ме сви така, че трябваше да понамасажирам мускулите над сърцето си. Защото: има ли нещо по-тъжно и болезнено от едни Адам и Ева, на които е отсъдено да не дадат начало на никакъв човешки род? А колко обичах аз тази своя мъничка Ева, изгонена не само от рая на женското щастие, прогонена сякаш и от луксозния уют на Икар в тази ужасяваща пуста стая! Сиротна и чупливо крехка ми се виждаше, и самоубийствено горда в общото ни нещастие. Идеше ми да й изкрещя през окулярите: Обичам те, Хели! Знай, че винаги ще те обичам, че в този миг те обичам повече от преди, че после ще те обичам още повече… А тя сякаш ме чу, защото вдигна лице, погледна право към мен и ми се усмихна.
— Интересно ми е, Зенон — отговаряше Терин на забравения ми вече одевешен въпрос, но аз едва-едва възприемах думите му, защото разговарях със своето момиче. — Сега отново ми е много интересно, и на всички на Икар е интересно, и ще стане още по-интересно, ще видите!
Той ми говореше като на дете, но в същност правеше това поради собствената си простодушна способност да се възторгва по детски.
— А може ли на човек да му е безинтересно да живее, когато му се усмихва едно ей такова момиче? На ваше място аз също не бих се върнал при Майола Бени — каза още този забележителен старец, безпогрешно доловил мислите и настроението ми, но едновременно с това и явно агитирайки ме да остана при Хели, за да поема част от отговорността за ненормалните деца. — Внимание сега, Зенон, включвам и подслушвателната уредба. Тихо, защото също е директна. За да няма никакви електромагнитни влияния, нали разбирате?
Не видях откъде и как я включи, тъй като очите ми продължаваха да бъдат впити в меките възглавнички на окулярите. Хели погледна към хронометъра на тъничката си китка и отново се усмихна към нас — сигурно знаеше, че се намираме зад вратата. След това спря прожекцията и говорителят, чийто свидно познат глас успях да чуя, млъкна насред изречението си. Хели каза по девически тънко и мелодично:
— Тази история е дълга, деца. Още много пъти ще я гледаме, докато я научим цялата… — Децата обаче видимо нямаха никакво желание да я научават, безизразните им личица бяха обърнати към тяхната учителка с надеждата за нещо друго. — А сега можете да си починете.
Къде ли ще почиват и играят в това празно помещение, запитах се аз, как са натикали изобщо в тази дупка тия болни и явно страдащи за слънце и простор душици? Те обаче изведнъж се оживиха. Такива не бях ги виждал: по безкръвните им бузички заиграха багрите на радостта, олигофренично празните очички се напълниха с познатото детско лъчезарие — Хелиана беше добавила:
— Идете да се поразходите!
Тя бе понесла прожекционния апарат и статива му към шкафовете в стената, а когато отвори една от вратите, видях, че също е бронирана и херметизирана. Прибирайки апаратурата, Хели продължаваше да говори на децата:
— И най-напред да изляза, хубаво да затворя вратата, нали? Ерки, както винаги, ти отговаряш за всичко, внимавай за малките!
— Колко време, Хели? — запита я Ерки, най-голямото момченце, което с такава готовност бе скочило при произнасянето на името му, че се отлепи от пода, хвръкна на около метър и половина нагоре и бавно запада обратно като перушина на птица.
Като перо на птица — моята прогонена райска птица! — се понесе и Хели към нас, а когато я чух да отвръща: „Половин час“, аз се дръпнах от окулярите, за да погледна въпросително към Терин.