Безсъние

5.

Той я прегърна, а после я отдръпна от себе си и повдигна брадичката й:

— И повече никакви сълзи. Нямам друга носна кърпичка.

— Никакви сълзи — съгласи се тя, но очите й пак бяха плувнали. — Ралф, само да знаеш колко беше ужасно…

— Повярвай ми, зная. Тя го озари с усмивка.

— Да… знаеш, нали?

— Оня идиот Личфийлд е помислил, че започваш да изкуфяваш — искал е да каже, че проявяваш симптоми на Алцхаймерова болест — но не само заради безсънието, а защото освен него се проявяват и други особености… които той е сметнат за халюцинации. Прав ли съм?

— Предполагам, да, но тогава не спомена нищо подобно. Като му разказвах какво виждам — за цветовете и всичко останало — кимаше много разбиращо.

— А-ха, а в мига, в който си затворила вратата след себе си, се е обадил на сина ти и му е наредил на секундата да дойде в Дери и да направи нещо за старата си мамичка, на която хората й се привиждат опаковани в разноцветни балони с дълги връвчици, които плуват над главите им.

— И ти ли ги виждаш? Ралф, нима и ти също ги виждаш?

— Разбира се — отвърна той и се засмя.

Стори му се, че се смее малко налудничаво, и нищо чудно. Искаше да я пита за хиляди неща и се побъркваше от нетърпение. А и имаше и нещо друго, нещо толкова неочаквано, че отначало дори не бе разбрал за какво става дума — беше се възбудил.

Лоуис пак плачеше. Сълзите й имаха цвета на мъглица над притихнало езеро и докато се търкаляха по лицето й, от тях се издигаше лека пара. Ралф знаеше, че ако я целуне, страните й ще бъдат мъхести, като папрат пролетно време.

— Ралф… това… това е… о, Боже!

— По-потресаващо и от Майкъл Джексън на „Супер Боул“10, а?

Тя се позасмя.

— Ами, да… как да ти кажа, съвсем мъничко.

— Онова, което ни се случва, Лоуис, си има име, и то не е „безсъние“ или „изкуфяване“, или пък „Алцхаймерова болест“. Нарича се „хиперреалност“.

— Хиперреалност — промърмори тя. — Боже, каква чудата дума.