Амулетът на Самарканд

Само за момент момчето отново се беше концентрирало.

— От това, което Лавлейс ни каза — рече той, — предполагаме, че по някакъв начин ще нападне министрите. Не знаем как. Ще се случи след като пристигнат, когато ще са най-спокойни и най-малко бдителни. Амулетът е жизненоважен за плана му, какъвто и да е той.

— Да. Съгласен съм. — Потупах волана. — А какво става с нашия план?

— Имаме две цели: да намерим Амулета и да разберем какъв план е подготвил Лавлейс. Той вероятно ще го носи на себе си. При всички случаи ще е добре охраняван. Ще е полезно да открием къде е, но не искаме да го вземаме от него преди всички да пристигнат. Трябва да им покажем, че е у него: да докажем, че е предател. А ако можем и да им разкрием капана, още по-добре. Ще имаме всички доказателства, от които се нуждаем.

— Правиш всичко да изглежда толкова просто. — Аз си мислех за Факарл, Джабор и останалите роби, които Лавлейс вероятно имаше под ръка и въздъхнах. — Първо трябва да се отървем от този камион и маскировката.

Пътят внезапно свърши в кръгла, чакълеста площадка зад къщата. Там беше паркирана камионетката на цветаря. Наблизо зееха отворени двойните врати, а отпред стоеше мъж, облечен в тъмна униформа. Даде ни знак да спрем.

— Добре — каза момчето, — разтоварваме камиона и се възползваме от първата възможност, която имаме. Чакай моите заповеди.

— Ей, че аз някога правя ли нещо друго? — Успях да спра камиона плавно на няколко милиметра от декоративните храсти и слязох. Прислужникът се приближи.

— Господин Скуолс?

— Това съм аз, началник. Това тук е… синът ми.

— Закъсняхте. Готвачът има нужда от вашите продукти. Моля, внесете ги в кухнята възможно най-бързо.

— Да, началник. — Едно неприятно чувство премина през цялата ми същност и накара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Готвачът… Не, не можеше да е той. Със сигурност щеше да е другаде. Отворих вратата на камиона. — Синко, залавяй се или ще усетиш тежестта на ръката ми!

Изпитах мрачно удоволствие от това, че натоварих момчето с толкова буркани сирийски маслини и гигантски охлюви, колкото можах, после го бутнах напред. Той се заклати под товара си, за разлика от Симпкин в магазина на Пин121. Избрах едно малко кашонче с езици от чучулиги и го последвах през вратите и по един варосан коридор. Най-различни прислужници от всички форми, полове и размери търчаха насам-натам като подплашени зайци, заети със стотици задачи; навсякъде се чуваше силно тракане и глъчка. Из въздуха се носеше аромат на печен хляб и меса, който идваше от една широка арка, водеща към кухнята.

Надзърнах през арката. Видях десетки облечени в бяло помощник-готвачи, кълцащи, чукащи, миещи, режещи… Нещо се въртеше на огромния шиш в камината. По масите бяха натрупани високи купчини зеленчуци, край тях имаше разстлано тесто, което се пълнеше с желирани плодове. Беше като един изпълнен с движение кошер. Всичко това се дирижираше от едър главен готвач, който в момента крещеше на дребно момче в синя униформа.