Огненият факултет

Предпазливо се поотдръпнах от него.

— Не съм вкусен — отбелязах, за всеки случай.

— Вярвам ти — съгласи се Келнмиир. — Е, да отидем ли до най-близките прозорци?

Бързо се приближихме до прозорците в дъното на коридора, но само смътно си представях какво ще правим по-нататък.

— Сега какво?

— Сега ще трябва да седнеш на раменете ми.

— На раменете ти? — поразих се аз. — Значи ще летим?

— Да летим ли? — повтори вампирът. — Ти да не мръдна? Имам сили само да дишам и то едва-едва, само ми е до атракциони. Няма да летим, а ще пълзим… И ако обичаш, седни не на раменете ми, а на гърба ми.

— Ще пълзим ли?

Интересно ми е накъде е решил да пълзи… Келнмиир счупи с юмрук стъклото и разчисти с ръкав парчетата от перваза.

— Качвай се, ще видиш.

Вече почти бях решил да започна да капризнича и да се откажа, когато изведнъж реших — защо не?! Едва ли вампирът беше решил да се самоубива.

Трябваше да се кача на гърба му. Имах усещането, че се качвам не върху живо същество, а върху статуя. Добре, че се наложи да оставим тежката секира, но меча и метлата ми все пак завързахме за моя гръб.

— Готов ли си? — осведоми се вампирът.

— Не съвсем, но нали нямаме друг изход?

— Точно така — потвърди вампирът и с лекота скочи на перваза. — Дръж се здраво!

От неговите по-нататъшни действия изпаднах в шок. Той скочи от прозореца с гърба надолу (на гърба му бях аз!!!) и като прелетя няколко метра, се хвана за перваза на прозореца на долния етаж.

— По-добре да бяхме навързали пердетата — прошепнах обезумяло.

— Моля ти се — възрази вампирът. — Този номер не го правя за пръв път и досега никой не се е оплакал.

— Когато стигнем до двайсетия етаж, аз също няма да се оплача, защото няма да мога въобще да говоря — изплаках.

— Ще видим — отвърна Келнмиир, пусна ръце и полетя към следващия етаж.

Ще си призная, че усещането от свободното падане, едновременно ме плашеше и ме очароваше.

— Искаш ли да те разсея? — попита Келнмиир и отново се пусна.

— Ка-ак? — попитах аз и душата ми отново слезе в петите.

— Като ти разкажа една интересна история от моя живот.

— Защо не — въздъхнах. — Може да се окаже поучително. Разказ от живота на чо… на вампир, който е живял трийсет века по-дълго от мен. Ако се увлечеш с разказа, дали няма да стане беля?

— Ами! — Вампирът се усмихна и отново се пусна. — Изобщо не се напрягам. Физическата сила е нещо, което ни е дадено като дар свише и когато използваме този дар, ние дори си почиваме. Отделна работа е, когато използваме прийомите на Изкуството — ускорение, левитация… Тогава губим сила.

Не отговорих, защото ми се стори, че падането този път продължи твърде дълго.

Келнмиир отново се хвана за един перваз.

Ясно! Този път сме слезли два етажа надолу — изглежда на предния етаж не е имало прозорци.

— И така, ще започна разказа си отдалече, по-точно, от по-отдавна. Тази история започна преди десет века, когато беше завършил периода на повсеместните гонения на Магьосниците и аз тъкмо бях започнал да управлявам Царство Миир. На трона седнах абсолютно неочаквано, тъй като всички, в това число и моя милост, смятахме, че следващият цар ще бъде моят чичо. Той се отказа внезапно и трябваше да заема мястото му. Да си призная честно, царуването ми омръзна само след една година. За година време започнах две войни, разкрих осем заговора, избягнах няколко десетки покушения… изобщо, може да се каже, че животът ми беше хубав, но монотонен. Още няколко години и може би щях да се откажа от тази глупава длъжност, ако не беше… Алисия.