Наследството на Борн

— Пиенето на водка ни прави силни, истински мъже. — Червените устни на Карпов се свиха в презрителна гримаса. — За разлика от вас, американците.

— Защо ли изобщо те слушам, Борис? За какви руснаци ми говориш? Страната ти е една жалка развалина. Комунизмът се оказа толкова мощна разяждаща сила, че унищожи Русия отвътре. А руснаците? Те банкрутираха духовно.

Карпов скочи, бузите бяха придобили цвета на носа и устните му.

— Дотук с обидите! Чашата преля!

— Съжалявам, че си на това мнение. — Хъл се изправи и прекатури стола си. Беше забравил напълно предупрежденията на шефа си. — Защото едва сега започвам.

— Господа, господа! — Арабинът застана между двамата. — Бихте ли ми обяснили как детинските ви заяждания ще свършат работата, за която сме се събрали. — Гласът му бе спокоен и уравновесен, изгледа първо единия, после другия. — Над всеки от нас има по един държавен глава, комуто служим с безрезервна преданост. Така ли е? Е, в такъв случай нека го правим по най-добрия възможен начин. — Нямаше да ги остави, докато и двамата не потвърдят думите му.

Карпов си седна на мястото, макар и със скръстени на гърдите ръце. Хъл вдигна стола си, издърпа го до масата и се тръсна отгоре с кисела физиономия.

Файед ас-Сауд ги изгледа поред.

— Може и да не се харесваме взаимно — рече, — но трябва да се научим да работим заедно.

Някъде дълбоко в подсъзнанието си Хъл усещаше, че има и още нещо у Карпов освен агресивното му безкомпромисно поведение, което го дразни. Отне му известно време, докато разбере на какво се дължи, но накрая успя. Нещо в руснака, може би наглото му самодоволство, му напомняше за Дейвид Уеб — или Джейсън Борн, както бе разпоредено да го наричат. Именно Борн се бе превърнал в писаното момче на Алекс Конклин въпреки всички маневри и тайни акции, които Хъл организираше с кански усилия, преди да му писне и да се премести в Центъра за борба с тероризма. На новия пост постигна доста успехи, няма спор, но така и не забрави какво бе принуден да зареже заради Борн. Конклин беше легендарна фигура в Агенцията. Откак постъпи в ЦРУ преди двайсет години, Хъл си мечтаеше да работи с него. Има детски мечти — човек лесно се разделя с тях. Но мечтите, които преследваш като възрастен, са съвсем друго нещо. Горчивината от пропуснатия шанс остава завинаги — поне Хъл не успя да я преодолее.