Пазители
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пазители». Краткое содержание книги:
И двете притежават изключителни способности, но ги дели нетърпимост и омраза, защото олицетворяват доброто и злото.
Ужасяващото е, че и двете са на свобода.
Айнщайн отново завъртя лудо глава, пляскайки с уши.
Травис каза:
— А може би върху вътрешната част на устните. Там татуират състезателните коне за да ги разпознават и предпазят от използуване за други цели. Дай да ти обърна устната и погледна вътре, моето момче.
Айнщайн излая веднъж — Не — и отново разтърси бясно глава.
Накрая Травис разбра. Погледна в дясното ухо и не намери нищо. Но в лявото видя. Дръпна кучето до прозореца и на дневната светлина откри татуировка от две цифри, тире и още една цифра с морав цвят, изпъкващ върху кафяво-розовата кожа: 33–9.
Нора гледаше иззад рамото на Травис.
— Вероятно са правили опити с много кучета от различни породи и затова се е налагало да ги различават някак.
— Господи. Ако бяхме отишли при ветеринар, а на него му бе наредено да търси ретривър с татуировка…
— Но непременно трябва да го ваксинираме.
— Може би вече са го сторили — в гласа на Травис имаше надежда.
— Не бива да разчитаме на това. Все пак той е бил опитно животно в контролирана среда, където не е имало нужда от ваксини. Освен това е възможно те да са пречели на техните експерименти.
— Не можем да рискуваме и да го заведем на лекар.
— Даже и да го открият — каза Нора, — просто няма да им го дадем.
— Но могат да ни принудят — отвърна Травис с тревога.
— Проклети да са, ако могат.
— Проклети ще са, ако не могат. Най-вероятно тези изследвания се финансират от правителството, а те, виж, могат да ни смачкат. Не трябва да рискуваме. Айнщайн се страхува от връщане в лабораторията повече от всичко.
Да, да, да.
— Но — каза Нора, — ако хване чума, бяс или…
— Ще го ваксинираме по-късно — отговори Травис. — По-късно. Когато нещата се уталожат малко. Когато не е толкова напрегнат.
Ретривърът заскимтя радостно и в тромавата си благодарност облиза Травис по врата и лицето.
Нора каза намръщено:
— Айнщайн сигурно е едно от най-големите чудеса на нашия век. Наистина ли мислиш, че някога ще се успокои, или пък ще престанат да го търсят?
— Може да го търсят с години — призна Травис, докато галеше кучето. — Но постепенно настървението и надеждите им ще намалеят. А и ветеринарите няма да се сещат, за проверка в ухото на всеки ретривър, заведен при тях. Дотогава, струва ми се, ще трябва да минем без ваксинации.
Това е най-доброто, което можем да сторим. Единственото.
Нора разроши козината на Айнщайн с ръка.
— Надявам се, че си прав.
— Прав съм.
— Надявам се.
— Прав съм.
Травис преживя тежко риска, на който бе изложил свободата на Айнщайн и през следващите дни отново потъна в размисли за опасното проклятие на своя живот. Може би всичко започваше отначало. Любовта му към Нора и това дяволски невероятно куче промени изцяло неговия свят и съществуването му вече имаше смисъл. Но ето, че отново се намесваше съдбата, винаги непреклонно враждебна към Травис, и искаше да му отнеме двете най-скъпи същества — Нора и кучето.
Той знаеше, че съдбата е само един мит. Не вярваше, че някъде на небето има група злонамерени богове-заговорници, които го гледат тайно през ключалката на небесните двери и обмислят на какви изпитания да го подложат, но въпреки това не можеше да пропъди тази представа от тревожните си мисли. Достатъчно беше само да спомене бъдещето с малко оптимизъм, и вече трябваше да чука на дърво, за да предотврати ударите на съдбата. На обяд, без да ще, преобърна солницата, веднага щипна с пръсти малко от разпиляното и понечи да го хвърли назад против уроки, но се почувства глупаво и почисти пръстите си. Обаче сърцето му веднага заби силно и го обзе необясним суеверен страх, който не го напусна, докато не сграбчи с длан повече сол и я хвърли зад гърба си.
Въпреки че Нора явно виждаше налудничавото поведение на Травис, тя прояви своето чувство за такт и не спомена нищо за неговото нервно напрежение. На настроението му противопоставяше всяка минута своята тиха обич, говореше въодушевено за пътуването до Вегас, усмивката не слизаше от нейното лице и нито веднъж не чукна на дърво.
Тя не знаеше нищо за неговите кошмари, защото той не ги спомена пред нея. Всъщност вече две последователни нощи се повтаряше старият лош сън.
В съня си той бродеше из гористите каньони в подножието на планините Санта Ана в окръг Ориндж, същите гори, в които за пръв път срещна Айнщайн. Отново бе отишъл там, заедно с Айнщайн и Нора, но ги загуби по пътя. Уплашен, той се спускаше бързо по стръмни склонове, с мъка се изкачваше по възвишенията и целият издраскан от бодливите храсти, викаше като полудял Нора и кучето. Понякога чуваше нейния отговор или лаенето на Айнщайн, усещаше, че са в беда, тръгваше в посоката на гласовете им, но всяко следващо обаждане идеше от по-далечно място и друга посока и въпреки напрегнатото слухтене и лудешкия бяг из гората, той ги губеше, губеше…