Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

— А, отче! Отче Карас! — весело поздрави детективът, но лицето му веднага стана угрижено, като видя изтощеното лице на йезуита. Той бързо върна камелията на място и прекрачи напред. — Изглеждате ужасно! Какво има? Така е, като бягате толкова на стадиона! Зарежете тия работи, отче, така и така ще умрете! Хайде, елате!

Той хвана Карас за лакътя и го изведе на улицата.

— Имате ли малко време? — попита Киндерман, докато излизаха.

— Съвсем малко — промърмори Карас. — За какво става дума?

— Малък разговор. Имам нужда от съвет. Нищо повече — само съвет.

— Какъв съвет?

— След минутка. Засега да се поразходим. Да подишаме чист въздух. Толкова е полезно. — Той хвана йезуита под ръка и го поведе по диагонал към другия тротоар. — Ах, вижте това! Прекрасно! Вълшебно!

Сочеше залеза над Потомак. В тишината избухна смях, после развълнувани гласове на студенти пред заведението на ъгъла на Трийсет и шеста улица. Двама започнаха приятелска боксова схватка.

— Ах, колежът… — скръбно въздъхна Киндерман, гледайки веселата групичка. — Никога не съм учил в колеж, но ми се иска… — Той отново погледна Карас и се навъси загрижено. — Честна дума, никак не сте добре. Какво ви е? Болен ли сте?

Кога ще изплюе камъчето, запита се Карас.

— Не, просто имам много работа — отговори той.

— Карайте по-бавно — изсумтя детективът. — Отпуснете се. Между другото, гледахте ли балета на Болшой театър в „Уотъргейт“?

— Не.

— И аз. Но ми се иска. Толкова са изящни… Толкова красиви!

Стигнаха до сивата каменна стена на административната сграда, откъдето добре се виждаше залезът. Спряха. Карас се подпря на стената и погледна Киндерман.

— Добре, какво ви измъчва?

— Виждате ли, отче… — въздъхна Киндерман. Той се загледа унило към реката и добави:

— Боя се, че имам проблем.

— Професионален?

— Отчасти… само отчасти.

— Какво се е случило?

— Ами, в най-общи линии… — Киндерман се поколеба. — В общи линии е етичен проблем, отче Карас. — Детективът опря гръб в стената, наведе очи към тротоара и се намръщи.

— Просто няма с кого да си поговоря, дори и с капитана, всъщност най-малко с него, разбирате ли. Просто не мога. Тогава си помислих… — Лицето му изведнъж засия. — Имах една леля… Това трябва да го чуете, много е смешно. Дълги години тя живя в ужас от чичо ми. Клетата жена не смееше да му каже и дума, камо ли да възрази. Никога! Та когато му се ядосаше за нещо, хукваше към гардероба в спалнята си и там, в тъмното — няма да ми повярвате! — сама в тъмното, сред дрехите и молците, ругаеше — ругаеше! — чичо ми! Двайсетина минути му казваше какво мисли за него! Сериозно! Направо крещеше! Като й станеше по-добре, излизаше и отиваше да го целуне по бузата. Какво мислите, отче Карас, това добра терапия ли е или не?