Смърт и малко любов
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #7
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-992-4
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Смърт и малко любов». Краткое содержание книги:
Но само една малка грешна стъпка от страна на убиеца вече дава в ръцете на професионалиста Каменская ключа към разплитане на потресаващата драма.
— Какво каза? Не те чух.
— Казвам, че ако беше влязъл в кухнята, щеше да видиш онова, което видях аз. Вечерята за двама. Разбрах, че Светлана Петровна е чакала гост. Според количеството на продуктите гостът е трябвало да бъде един. А според подбора им — мъж. Стандартна комбинация на мезета с лек алкохол, никакви торти или пасти, каквито една жена купува, когато чака да я посети приятелка. И още нещо…
— Какво друго?
Бормашината отново запищя. Антон имаше чувството, че свределът се забива право в тила му и пронизва главата му от край до край. Сърцето го болеше все по-силно, вече му бе трудно да се съсредоточи върху разговора, вниманието му се разсейваше.
— Почакай малко да затворя прозореца. На някого отгоре точно сега му е хрумнало да подхване ремонт, ужасен шум, изобщо не те чувам.
— Разбира се, ще почакам — отговори му Настя.
Оперативният работник, който наблюдаваше прозорците на Шевцов от съседния блок, вдигна радиопредавателя до устните си.
— Готово. Той затвори прозореца.
Човекът, който ръководеше акцията по задържането, даде команда:
— Може. Тръгвайте, момчета!
Антон затвори и двете крила, стори му се, че в стаята стана доста по-тихо. Погледна Лариса, чиято кръв изтичаше. Май ще трябва още веднъж да отнесе дунапрена в банята — вече съвсем се е напоил с кръв. Ала го обзе невероятна слабост. Движеше се с голямо усилие. Сърцето му тупкаше някъде в гърлото, сякаш още миг — и щеше да изскочи навън. Не, изглежда, няма да може да го стори. Сега вече е все едно. Ще поговори още малко с Каменская и ще си отиде.
Извади от чантата си пистолета, с треперещи от слабост пръсти провери пълнителя. Чудовищно усилие му бе нужно, за да зареди, обливаше се в пот, но го направи. И отново полегна на дивана. В едната ръка телефонната слушалка, в другата — готовият за стрелба пистолет.
— Ало. Та какво искаше да кажеш?
— Светлана Петровна изглеждаше като жена, която е решила да напусне живота доброволно и при това е искала да изглежда колкото може по-добре. Разбираш ли, не й е било безразлично каква ще я видят хората, които ще я намерят. А жена, на която не й е безразлично, никога не би стреляла в устата си.
И бормашината отново заработи. Червена пелена се спусна пред очите на Антон. Ако имаше сили, щеше да закрещи.
Стъклото на прозореца в кухнята излезе леко и беззвучно. Оперативните работници, които бяха слезли по външната стена от апартамента на горния етаж, бързо скочиха на пода. След като Шевцов затвори прозореца, можеха да не се страхуват, че ще ги чуе как слизат отгоре и режат стъклото.
Те спряха и се ослушаха. От горния апартамент се чуваше работещата бормашина. В стаята, където се намираше въоръженият престъпник, бе тихо. Стъпвайки на пръсти, оперативните работници направиха няколко крачки, като държаха готови автоматите с къса цев.
— Антон, зле ли се чувстваш? Какво ти е, отговори ми, Антон! — викаше го Настя.
Пред очите й се появи лист с думите:
Те са вече там.
Антон не отговаряше, тя не чуваше дори дишането му. От слушалката се носеше само отвратителният, късащ нервите звук на електрическата бормашина.
Нима е чул нещо и се е отдалечил от телефона? Притаил се е до вратата и чака възможност да стреля по момчетата, влезли в жилището му? Те са двама, той е сам, но позицията му е по-изгодна…
— Антон, Антон, отговори ми! Какво ти е, Антон? — продължи да го вика Настя, като си представяше мислено неговата стая и вратата, която водеше към антрето.
Струваше й се, че вижда как той стои зад тази врата, а от другата страна се приближават оперативните работници и сега въпросът е кой ще успее да стреля пръв и по-точно.
— Антон! Антон!
— Ало! — отговори й непознат глас. — Каменская?
— Да.
— Капитан Стригин.
— Витя? Какво става там?
— Край.
— Как край?
— Той умря.
— Господи! Сигурен ли си? Може да е изгубил съзнание?
— Няма пулс, зениците не реагират на светлина. Дори да е клинична смърт, няма да стигне до болницата жив.
— А Лариса?
— Май е още жива. Тук има цели реки от кръв…
— Витя…
— Да?
— Той как… застрелял ли се е?
— Не. Но се е готвел. Държи в ръката пистолет. Сигурно сърцето не е издържало. Предай да изкомандват бормашината да спре. Тук човек може да полудее — и здрав да си, нервите не издържат, камо ли…