Даровете всечовешки
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #1
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-402-2
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровете всечовешки». Краткое содержание книги:
При влизането на Радж Атън младежът нервно погледна през рамо.
— Излез — каза Радж Атън на момчето. — Отведи конете при портите и ги дръж там. Запази най-добрите за съветник Фейкаалд и съветник Джюрийм. За никой друг. Ясно? — Радж Атън посочи Джюрийм, току-що застанал на прага, и Джюрийм кимна на момчето.
Младежът също кимна смутено, метна малко ловджийско седло на гърба на коня и се забърза изплашен и треперещ покрай Радж Атън и съветниците му.
Радж Атън понякога имаше това въздействие върху хората. Това го накара да се усмихне. Отзад момчето му се стори някак познато. Но когато Радж Атън се опита да си спомни, изведнъж усети в главата си някаква мътилка, мисълта му сякаш се забули в облак. После се сети — беше го мернал на улицата тази сутрин.
Но не, спомни си сега той, онова не беше момчето. Само някаква статуя, която приличаше на него. Младежът изведе коня от конюшнята, започна да връзва и затяга седлото, да пробва дисагите — на достатъчно разстояние, за да не може да чува.
Останал сам със своя Дни в сенчестата конюшня, Радж Атън бързо се извъртя и стисна Дните за гърлото. Беше го последвал на цели две крачки по-назад от обичайното. Знак за гузна съвест сигурно, или за страх.
— Какво знаеш за атаката ми при Лонгмът? — попита го Радж Атън и го надигна във въздуха. — Кой ме предаде?
— Не съм… аз! — отвърна Дните, сграбчи с две ръце китката на Радж Атън и зарита. Мъчеше се да си поеме дъх. На лицето му се изписа страх. На челото му изби пот.
— Не ти вярвам — изсъска Радж Атън. — Само ти си могъл да ме предадеш… ти или някой от твоите.
— Не! — изохка Дните. — Ние… ние не взимаме страна в държавните дела. Това си е… ваша работа.
Радж Атън се вгледа в лицето му. Беше ужасно изплашен.
Радж Атън го задържа във въздуха — мускулите му бяха яки като северняшката стомана — и помисли дали да не му скърши врата. Може би Дните казваше истината, но все пак беше опасен. Радж Атън жадуваше да го смачка и да се отърве от тази напаст. Но ако го направеше, всички Дни по света щяха да се съюзят и да разкрият всичките му тайни на враговете му — броя на армиите му, местоположението на скритите му Посветители.
Радж Атън пусна Дните на пода и изръмжа:
— Наблюдавам те.
— И аз теб — отвърна Дните и разтърка посиняващия си врат.
Радж Атън се обърна и излезе от конюшнята. Командирите на гвардията му бяха казали, че Габорн Вал Ордън е убил един от съгледвачите му някъде, наблизо. Принцът трябваше да е оставил след себе си миризма.
А Радж Атън притежаваше дарове на мирис от хиляди души.
— Милорд, къде отивате? — попита Джюрийм.
— Да хвана принц Ордън — реши импулсивно Радж Атън. Хората му се бяха улисали в подготовката за похода. С даровете си на метаболизъм той можеше да използва това време за нещо по-ценно, докато останалите работят. — Все още може да е в града. Някои работи не бива да се оставят на по-нищожни от теб.
Принц без маска
— Ми заповеди, к’во да правя! Казаха ми да туря краля и щерка му на добри коне — да ги вържа на седлата ако трябва! Фургонът е много бавен за дълъг поход през тия пущинаци — каза Габорн, имитирайки говора на Флийдс.
Най-добрите конегледачи идваха от Флийдс и той искаше да изиграе ролята на доверен коняр.
Седеше на жребеца си и гледаше отгоре капитана на цитаделата на Посветителите. Стражите бяха вдигнали портикула и бързо пълнеха един голям покрит фургон с придобити тук, в замък Силвареста Посветители — онези, които действаха като вектори за Радж Атън, в това число и крал Силвареста.
— На мен не ми е казвал! — възрази капитанът и се заозърта нервно. Хората му бяха зарязали постовете си, за да съберат колкото могат провизии от кухните. Някои от офицерите плячкосваха съкровищницата на Силвареста, а други по Пазарната улица трошаха прозорците на дюкяните. Всеки миг, прахосан от капитана в приказки с Габорн, означаваше, че ще му остане по-малко време да натъпче и той джобовете си.
— Е, както щеш — каза Габорн. — Тогава да си ходя.
И задърпа юздите на другите четири коня да завият. Беше деликатен момент. Конят на Габорн стана неспокоен, сви уши и завъртя очи. Няколко войници нахълтаха бързо в цитаделата на Посветителите да помогнат в ограбването на съкровищницата. Жребецът на Габорн трепваше при всеки войник, който профучеше край тях, а един понечи да ритне. Един от вързаните коне реагира, като опъна въжето и заскача. Габорн им заговори успокоително да ги укроти.