Когато мъртвите се пробудят

Давид дърпаше вратите, а нещото, същински антипод на любовта, го приближаваше все повече и повече. Най-страшното бе усещането, че е изоставил Магнус някъде зад себе си, че синът му го чака в една тъмна стая, изоставен на произвола на ужасното същество.

Давид тичаше по някакъв безкраен коридор, към поредната заключена врата. Забеляза, че светлината в коридора е различна. Всички останали коридори бяха осветени от стерилни луминесцентни лампи, но не и този. В него се прокрадваше дневна светлина, слънчева светлина. Погледна нагоре, без да спира да тича. Таванът бе изчезнал и над главата му се разкри лятното небе.

В мига, в който хвана дръжката на вратата, знаеше, че тя ще се отвори. Както и стана. Всички коридори изчезнаха и той се озова на поляната до плажа на Кунгсхолмен. И Ева беше там.

Веднага си спомни този ден. Видя голямата оранжева лодка, която се приближаваше по канала. Погледна я, а после се обърна към Ева и я попита: „Ще се омъжиш ли за мен?“.

— Да! Да!

После се отпуснаха на одеялото, прегърнаха се и започнаха да кроят планове за бъдещето. Колко пъти само си казаха „завинаги“, а мъжът от лодката им подсвирна силно с уста. Нямаше съмнение, че отново се бе върнал в този ден. Лодката се приближаваше, само след миг щеше да ѝ зададе въпроса, дори понечи да отвори устни, но Ева пое лицето му в ръце и му заговори:

— Да. Да, но сега трябва да си тръгвам.

Давид поклати глава. Замята се наляво-надясно по възглавницата.

— Не мога да те пусна.

Ева се усмихна, но очите ѝ останаха изпълнени с тъга.

— Един ден отново ще сме заедно — успокои го тя. — След няколко години. Не се страхувай.

Давид отметна одеялото, протегна ръце към тавана на спалнята, а в съня си искаше да я прегърне. В този миг във въздуха се разнесе пронизителен писък.

Поляната, каналът, лодката, светлината и. Ева се сляха в една-единствена точка. Давид отвори очи. Лежеше в леглото на Магнус с широко разтворени ръце. Наоколо се чуваше толкова силно жужене, че му идеше да запуши уши. Звукът идваше от дясната му страна, но колкото и да се мъчеше, не можеше да погледне натам. На корема му лежеше бяла ларва, свита на кравайче.

Стаята се изпълни с аромата на евтин парфюм. Веднага я позна. С крайчеца на окото си зърна нещо розово. Вратът му бе напълно схванат, не можеше да извърти глава и да погледне към Смъртта, приела образа на жената от павилиона. Пред очите му изникна ръка с шарена гривна. На края на пръстите ѝ имаше куки.

„Не! Не!“

Закри ларвата с ръце. Куките спряха на около дециметър от ръката му. Не биваше да го докосват, той бе жив. Ларвата се заизвива и започна да гъделичка дланта му. Усети молитвата ѝ през кожата си.

„Пусни ме.“

Давид поклати глава или поне се опита. Искаше му се да скочи от леглото с ларвата в ръце, да избяга от къщата, от земята, от този свят с безбройните му ограничения. Но бе напълно парализиран от страх, а смъртта буквално стоеше до леглото му. Но не, нямаше да се предаде.