Жулиета
- Автор: Фортие Ан, Фортье Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Жулиета». Краткое содержание книги:
Ужасен вик от коридора най-после привлече вниманието им. Някой бе видял безжизненото тяло на господаря си, проснато в собствената му кръв. Хората на Джианоза извадиха оръжията си, а стражите на Салимбени нахлуха в стаята.
В подобно отчаяно положение, единствената им надежда за оцеляване бе липсата на надежда. Знаейки, че вече бяха мъртви, хората на Джианоза се нахвърлиха върху пазачите с безстрашен устрем. Промушваха ги без милост и дори не спираха да се уверят, че жертвите им бяха мъртви преди да се втурнат към следващите. Единственият въоръжен, който не се хвърли в битка, бе Ромео. Той просто не можеше да пусне Жулиета.
За известно време хората на Джианоза успяха да задържат позициите си и да убиват всички, които влизаха в стаята. Вратата беше прекалено тясна, за да допусне повече от един враг, а веднага щом някой нахлуваше вътре, той биваше посрещан от седемте меча на мъжете, които не бяха прекарали вечерта в пиянство. В подобно тясно пространство, няколко решителни мъже не бяха толкова безпомощни срещу стотината си врагове, както щяха да бъдат на открито. Стига стоте човека да идваха един по един, големият им брой беше без значение.
Но не всички стражи на Салимбени бяха тъпанари и, тъкмо когато хората на Джианоза се обнадеждиха, че ще преживеят нощта, бяха изненадани от силен шум в задната част на стаята. Те се обърнаха и видяха отворена врата и купчина пазачи, които влизаха през нея. Сега, когато враговете им нахлуваха от две посоки, хората на Джианоза бързо загубиха предимството си. Един след друг паднаха мъртви на пода, а стаята се изпълни със стражи.
Дори сега, когато всички надежди бяха загубени, Ромео не се впусна в бой.
— Погледни ме! — помоли той Жулиета, прегърнал безжизненото й тяло. Беше прекалено отдаден на мъката си, за да защитава себе си. — Погле…
Копие прелетя през стаята и се заби в гърба му. Той падна на леглото, притиснал Жулиета към себе си.
Тялото му се отпусна и пръстенът с орела падна от ръката му. Монах Лоренцо осъзна, че последното желание на приятеля му бе да постави пръстена на пръста на съпругата си. Без да мисли, той го грабна от леглото, но преди да успее да го постави на пръста на Жулиета, бе издърпан от силни ръце.
— Какво се случи тук, монахо? — извика капитанът на стражата. — Кой е този човек и защо уби Мона Жулиета?
— Този човек — отговори монахът, изцяло завладян от шока и мъката, за да изпитва страх — бе истинският й съпруг.
— Съпруг? — капитанът хвана монах Лоренцо за качулката на расото му и го разтърси. — Ти си миризлив лъжец! Но… — ухили се той заплашително, — ние имаме начини да поправим това.
Маестро Амброджио видя труповете със собствените си очи. Каруцата пристигна от „Рока ди Тентанано“ късно през нощта, когато той минаваше покрай палата на Салимбени. Пазачите на злодея побързаха да разтоварят страшния си товар пред очите на господаря си на предните стъпала на дома му.
Първи се появи монах Лоренцо; завързан и с превръзка на очите, той едва успя да слезе от каруцата. Ако се съдеше по грубия начин, по който го завлякоха в къщата, очевидно щяха да го отведат направо в стаята за мъчения. После пазачите свалиха труповете на Ромео, Жулиета и Нино, всичките увити в един и същи окървавен чаршаф.
По-късно някои хора твърдяха, че Салимбени погледнал трупа на сина си безчувствено. Но каменното лице на бащата не могло да заблуди маестрото. Салимбени осъзнал, че пред него е резултатът от мръсните му машинации. Господ го бе наказал — поднесе му любимия син като заклано агне, омазано с кръвта на двамата влюбени, които бе разделил против волята на небесата. В този момент, Салимбени разбра, че никога няма да избяга от ада, защото той самият бе дяволско изчадие и, където и по света да отидеше, демоните щяха да го намерят.
Маестро Амброджио се завърна в ателието си късно през нощта. Знаеше, че войниците на Салимбени можеха да потропат на вратата му всеки момент. Ако слуховете за мъченията в тъмницата на злодея бяха верни, горкият монах Лоренцо вероятно бе разказал всичко, което знаеше.
Художникът се зачуди дали наистина щяха да посмеят да се захванат и с него. Все пак, той бе прочут майстор и имаше много благородни покровители. Но не можеше да е сигурен. Убеден бе само в едно: ако избягаше от Сиена, никога вече нямаше да може да се завърне в любимия си град.