Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
— Събуди се. — Това беше единственото наставление от ангела тази сутрин.
Отворих очи. Сива зора, плющящи платна, крякане на чайки. Баракел мълчеше. Ангелът беше казал истината. Винаги съм знаел кое е право. Просто не го правех.
— Стигнахме ли вече? — Чувствах се по-добре. Почти добре.
— Не сме далеч. — Тутугу седеше наблизо. Други шетаха по палубата в полумрака.
— О. — Зад затворените си клепачи се опитах да си представя твърдата земя, с надеждата да предотвратя повръщане преди закуска.
— Снори казва, че те бивало с раните — каза Тутугу.
— Боже! Това пътуване ще ме погуби. — Опитах се да седна и паднах от пейката, все още бях много слаб. — Мислех си, че тая работа ще я свършат немъртвите ужаси и лудите брадвари на леда. Ама не. Ще си умра в морето.
— Може да е за добро. — Тутугу ми подаде ръка, за да ми помогне да стана. — Хубава, чиста смърт.
Едва не хванах ръката му, но в последния момент бързо дръпнах моята.
— А, не. Не се хващам на тоя номер. — Не след дълго нямаше да мога да изритам някой прокажен от пътя си, без да го изцеря. — Не ми изглеждаш ранен.
Тутугу зарови пръсти в рижавия храсталак на брадата си, зачеса яростно и замърмори нещо.
— Какво? — попитах.
— Бордейска шарка — каза той.
— Курвенска болест ли? — Това ме накара да се усмихна. — Ха!
— Снори каза, че…
— А, не, не си слагам ръката там! Аз съм принц на Червения предел, за бога! Не някакъв си пътуващ аптекар, дето цери със силата на вярата.
Дебелакът посърна.
— Виж — казах с ясното съзнание, че стъпим ли на сушата, ще имам нужда от всички приятели, които мога да си спечеля. — Може и да не знам много за раните, обаче за курвенската болест знам повече от доста хора. Да ви се намира синапено семе на борда?
— Може би. — Тутугу сбърчи вежди.
— А каменна сол? Тъмен петмез, киселина за щавене, терпентин, връв, две игли, много остри, и малко джинджифил… е, той не е задължителен, но помага.
Той поклати бавно глава.
— Е, добре де, ще си ги набавим в пристанището. Ще ти забъркам една стара семейна рецепта. Прилага се като паста върху засегнатите области и до шест дена ще си нов човек. Максимум седем.
Тутугу се ухили, което беше добре, и ме тупна дружелюбно по северняшки, което болеше доста повече от традиционното мъжкарско тупане по рамото на юг, и всичко беше наред. Поне докато той не се намръщи и не попита:
— Ами иглите?
— Всъщност като казах „прилага се“, имах предвид „намазва се на игла и се мушка“. Ще ти трябва повече от една, защото сместа ги разяжда.
— О… — От усмивката на Тутугу не остана много. — А връвта е за да се обеся?
— За да си вържеш… Виж, ще ти обясня кървавите подробности, когато набавиш съставките.
— Земя! — извика един от петзнаците от носа и това отвличане на вниманието беше добре дошло.
Морският ми кошмар почти беше свършил.
25.
Мъгла забулваше Норсхайм и ми позволяваше само бегли погледи към мокрите черни скали и застрашителните рифове, докато изминавахме последната миля до брега. Подминахме други северни съдове, отправили се по задачите си. Предимно по-широки кораби, теглещи мрежи или натоварени със стока, но всичките с характерни северни черти на конструкцията. Видяхме също и други галери, повече от дузина на котва и една поела към открито море — червените ѝ платна вече бяха прекалено малки, за да различим рисунката върху тях.
Като се приближихме още, видяхме пристанищния град Тронд, издигащ се от бреговата линия от черен камък, за да покрие ниските склонове на планините, които излизаха с мокри крака от морето. Бях мислил Ден Хаген за мрачен и неприветлив, но в сравнение с Тронд си беше истински рай, практически разтворил гостоприемно крака. Северняците строяха къщите си от камък и тежки дървени трупи, с торфени покриви, а прозорците бяха само процепи, за да спират тънките пръсти на вятъра, който вече бе откраднал голяма част от топлината ми. Заваля дъжд, шибан от вятъра, който жилеше бузите ми като лед.
— И това е лято? Как го познавате?
— Прекрасно лято! — Снори до мен разпери ръце.
— Познава се по това, че зиме няма мушици — обади се Арн зад гърба ми. — А и снегът е шест стъпки дълбок.
— И можеш да стигнеш оттук до пристанището пеш — добави Снори.