Сребърна приказка

Кимнах и знаех, че можех да не се тревожа: Улрих нямаше да има възможност да измъкне скъпоценната си дъщеря от ръцете на новия й жених.

— Принц Казимир ще дойде ли? — попита баща ми след малко, като все още изпитателно ме гледаше.

— Страхувам се, че ще пристигне чак на другия ден — отговорих аз. — Нашият пратеник закъсня с тръгването, имаше някакъв проблем с конете.

Баща ми се обърна и огледа стаята. Слугите все още работеха нещо, но никой от тях не беше близо до балкона.

— Как е съпругът ти със здравето?

— Общо взето добре. Но не е добре… с нервите — казах аз. — Проблем, който и майка му е имала, струва ми се.

Баща ми замълча и веждите му силно се събраха.

— Това създава ли му… трудности?

— Засега, да — отговорих аз.

Той помълча още малко и накрая каза:

— Ще поговоря насаме с Казимир, когато дойде. Той не е глупав. Разумен човек и добър войник.

— Радвам се, че имаш добро мнение за него — казах аз.

Баща ми вдигна ръка и я сложи на бузата ми за момент, толкова неочаквано, че се стреснах и не смеех да помръдна. Той каза тихо и развълнувано:

— Гордея се с теб, Ирина. — После ме пусна и попита: — Ще слезете ли със съпруга ти долу на вечеря?

— Тази вечер не — отговорих след малко аз. Не бях мислила, че искам баща ми да се гордее с мен. Това никога не е било възможно, но не знаех, че е важно за мен. Наложих си да намеря думите и да продължа. — Има още нещо. Нещо… друго.

Той внимателно се взря в лицето ми и кимна.

— Кажи ми.

Почаках, докато стаята остана празна за момент, и казах:

— Зимата я правят елфите на Старик. Те се канят да ни замразят всички. — Той се стегна и инстинктивно вдигна ръка към висящите халки на сребърната ми корона. — Техният крал е решил да продължи зимата цяло лято.

Очите му ме гледаха твърдо и съсредоточено.

— Защо?

Поклатих глава.

— Не знам. Но има начин да го спрем.

Разказах му плана през тези няколко минути насаме с него, направо и брутално бързо. Когато говорех с него за политика, знаех точно как да му кажа хиляда неща, без дори една-единствена издайническа дума, която някой друг би разбрал и без изобщо да се страхувам, че няма да знае какво искам да кажа, но не и когато говорех за зимни крале и огнени демони. Те преминаваха през нашите думи, точно както преминаваха през нашия свят — бедствия отвъд границите му. Говорех бързо, не само защото може да ни подслушват, но защото исках бързо да свърша: историята звучеше фантастично до твърдата реалност на каменните стени, убийствата и слънцето, което огряваше покрития със сняг парапет.

Но баща ми слушаше напрегнато и не ме прекъсна с: Не говори глупости или Това е безумие. Когато свърших, каза: