Отписаният

— Тук аз задавам въпросите — казах с тон на следовател от НКВД, каквито съм виждал по филмите за култа към личността и последиците от него.

— В понеделник, когато тъкмо сте пристигнали — намеси се деликатно Володя.

— Така кажете: в понеделник! — Дмитро се оживи. — Веднага отидохме на битака. Първо на Черкизовсия, после в Лужники. Върнахме се късно вечерта. Не бяхме сами, наистина…

— С момичета ли? — попита Володя.

— Ами да. Срещнахме едни познати. Поканихме ги.

— Къде дянахте стоката? — попитах нетърпеливо. Сега не го ли спра, ще го удари на спомени за онази нощ.

— Как къде? — пак не схвана той. Или се канеше да ме извади от равновесие, или е такъв по рождение.

— Да. Къде? — Постарах се да се овладея.

— Ами на гарата. Къде другаде?

— Имаш ли квитанция? — попита Володя.

— Микола! — изведнъж извика Дмитро. — Квитанцията в тебе ли е?

— Бис его знает!2 — обади се Микола. — Мабуть у тебе?3

— Всички разговори в наше присъствие само на руски — предупредих аз.

Той кимна мълчешком и започна да шари из джобовете си. Наистина един дявол знае. Какво ли нямаше в джобовете му! Опаковки от презервативи, билети за автобуса и подобни на тях карбованци4.

— Намери ли? — пак извика Дмитро и продължи безуспешните опити.

Двамата с Володя се спогледахме. Или тия скапани търговци ни разиграват, или наистина са смотаняци.

— Пак трябва да ги съединим като Украйна с Русия — и кимнах към портрета на Богдан Хмелницки, нарисуван на банкнотата.

Володя доведе Дмитро в стаята. Те озадачено се взираха един в друг.

— У тебе була — рече Микола.

— Всички разговори само на руски — напомни Володя с противен протоколен глас.

Те пъшкаха, пребледняваха, сумтяха и се обливаха с пот, докато ровеха из джобовете си, а после из чекмеджетата на тоалетката с огледало.

Май казваха истината. Пишман търговци, които са измамили. По принцип можехме да приключваме. Но нещо ме спираше. Имах предчувствие: все пак знаят нещо, засега и те не се досещат или не му отдават значение.

— Добре ли познавахте тези момичета? — попита Володя.

— Люся и Океана — Микола се изпъчи, — че защо?

— Виждали ли сте квитанциите след тяхното заминаване? — продължи Володя.

Те се спогледаха и свиха рамене. Или са велики артисти, или…

Мисля, че разбрах Володя. И като цяло мислено го одобрих. Квитанциите, т.е. девиците, могат да бъдат намерени по-лесно от килъра. Тогава от благодарност момчетата ще направят всичко възможно да си спомнят. Още не е факт, че знаят, не е факт, че ще могат или ще поискат да си спомнят нещо, но все пак…

— Дълго ли ви гостуваха? — попитах аз.

Пак се спогледаха. Нищичко не помнят. Помнят само главоболието от вчера…