Жената от леса [bg]

Момичето скри уста в яката на палтото и се обърна на север. Все още не беше погледнала Доби нито веднъж.

- Докъде трябва да стигнете? - попита той.

- До Чикаго.

- Имате роднини там?

- Приятел.

- А откъде идвате?

- Каролина.

- Божичко. Северна или Южна?

- Южна.

- Още по божичко.

Въпреки че устните ѝ не се виждаха, по бръчиците на очите ѝ пролича, че се усмихва.

- А как се озовахте тук, където по принцип даже няма автобус?

Момичето най-накрая го погледна в очите.

- Един друг тип с пикап ме взе на двайсет мили оттук, предложи ми десет кинта за чекия, а като не се навих, ме изхвърли.

Доби потупа собствения си автомобил.

- Е, сигурно известно време ще избягвате пикапите - каза той, защото нищо друго не му хрумна. Думата „съжалявам“ не си струваше изхабения кислород.

- Сигурно.

Доби се загледа на север. С периферното си зрение забеляза, че момичето също обърна глава в тази посока.

- Ако присвиете очи и се вгледате внимателно - каза той, -нагоре по пътя ще видите табела на заведение, което се казва „При Доби“. То е мое, аз съм Доби. В случай че успеете да се откъснете от тази пейка, мога да ви предложа чиния с храна, чаша кафе, а защо не и парче пай след това. А докато се справите с всичко, аз ще звънна няколко телефона и ще пробвам да намеря някого, за предпочитане жена, която пътува към Индианаполис или поне към някое място с автобуси, за да продължите, закъдето сте тръгнали. Как ви звучи?

Момичето помисли.

- Звучи добре.

- Искате ли да взема багажа ви, за да не го мъкнете сама?

- Не, ще си го нося. - После добави: - Благодаря.

- Много разумно от ваша страна и няма защо. Имате ли име за резервацията?

Пак скрита усмивка.

- Мей.

- Добре, Мей, надявам се, че съвсем скоро ще се видим пак.

Доби се качи в пикапа си и потегли, а петнайсет минути по-късно Мей отвори вратата на ресторанта, седна на бара и омете такова количество храна, че бизнесът му изпита краткотрайно затруднение. Той междувременно се обади на Естер; тя дойде и седна на една маса в ъгъла с момичето. Когато се върна при Доби, Мей плачеше, а и самата Естер бе на ръба да се разплаче.

Него ден Мей не тръгна нито за Чикаго, нито за Индианаполис или където и да било другаде. Вместо това преспа във втория фургон на Доби, който беше купил за нарастващата си колекция от книги, и остана там три седмици - повече от всяка друга жена след това. Когато все пак си тръгна, за да се настани в убежище в Чикаго, Доби имаше чувството, че е изгубил крайник. След време Мей смени убежището с апартамент, който беше толкова тесен, че трябваше да излезе навън, за да раздвижи мислите си, но беше сигурен, топъл и само неин. Сега вече живееше в по-голям апартамент в Сейнт Пол, Минесота, с малкото си момченце и мъж, който не караше пикап и не беше кретен. Не минаваше Коледа, без да прати картичка на Доби, и през два-три месеца му звънеше по телефона, а преди няколко години даже дойде и отседна в стария фургон, за да отпразнуват заедно рождения му ден през ноември.