Гласът на цигулката [bg]

4.

— Една толкова изтънчена, елегантна и красива госпожа! — каза Клаудио Пицота, шейсетгодишният изискан директор на хотел „Джоли“ в Монтелуза. — Случило ли й се е нещо?

— В интерес на истината, все още не знаем. Получихме обаждане от съпруга й в Болоня, който е разтревожен.

— Ех, прав е. Госпожа Ликалци, както се оказва на практика, е излязла от хотела в сряда вечерта и оттогава повече не сме я виждали.

— И не се ли обезпокоихте? Вече е петък вечер.

— Ех, така е.

— Беше ли ви предупредила, че няма да се връща?

— Не. Но вижте, комисарю, госпожата отсяда при нас поне от две години. За това време сме имали възможността да опознаем ритъма й на живот. Който, как да кажа, не е обикновен. Госпожа Микела е жена, която не остава незабелязана, разбирате ли ме? А пък и аз винаги съм имал особено безпокойство за едно нещо.

— Ах, така ли? И какво е то?

— Хъм, госпожата притежава много скъпи накити. Огърлици, гривни, обеци, пръстени… Няколко пъти съм я молил да ги заключва в наш сейф, но тя винаги ми е отказвала. Държи ги в нещо като торба, не използва чанти. Всеки път ми казваше да бъда спокоен, че няма да оставя бижутата в стаята, а ще ги носи със себе си. Но въпреки това аз се боях да не я оберат. Тя обаче се смееше и нямаше начин да я убедя.

— Вие ми загатнахте за особения ритъм на живот на госпожата. Бихте ли ми обяснили по-добре?

— Естествено. Госпожата обича малките часове. Често се връща в началото на утрото.

— Сама?