Игри за милиарди [bg]

4

Наличието на система за подслушване беше известно само на шепа от най-големите шефове на Капитол Груп. Освен тях малкият екип от дискретни слушатели следяха от сутерена какво се случва, пресяваха ценното от безполезното и сигнализираха за всичко тревожно или заслужаващо внимание на големите шефове горе.

Само момчетата от отдела по изкупуванията бяха обект на подслушване и само техните заседателни зали бяха оборудвани за целта. Преди време обмисляха да разширят операцията и да подслушват телефоните, да сложат микрофони по бюрата, дори в тоалетните. Да прокарат жици и бръмбари, както в Белия дом по времето на Никсън. Но нямаше как. Изоставиха опасната идея почти веднага. Разходите за подслушване щяха да нараснат шесткратно. А и вероятността цялата работа да бъде разкрита се увеличаваше сериозно. Защо да рискуват?

И бездруго истинското действие се развиваше в заседателните зали.

Големите шефове на компанията смятаха, че системата за подслушване е необходима предпазна мярка. Поне в началото. През годините някои от служителите в отдела по изкупуванията бяха хващани най-безскрупулно да уреждат „странични“ сделки или да ангажират Капитол Груп с неща, които нямаха нищо общо дори според най-либералните стандарти със законността.

Може би повече от всички други фирми в света Капитол Груп трябваше да защитава репутацията си независимо от цената.

С времето системата за подслушване получи чудесни нови приложения. Шефът и няколко избрани директори често я използваха, за да решат кой от амбициозните главорези в отдела да остане и на кого да покажат вратата. Всъщност доставяше им удоволствие да слушат как момчетата се карат и нахъсват, как увеличават натиска и тръгват да пият кръв. Все едно имаха специални ложи, от които да следят най-печелившата игра в града.

Персоналът работеше в претрупано помещение в сутерена, оборудвано с камери за наблюдение и висококачествена записваща техника. Влизаха и си отиваха през служебния вход на гърба на сградата. Бяха с изпоцапани гащеризони, носеха кофи и парцали и снобите от горните етажи ги игнорираха с ледено презрение.

Изпълнителният директор Мич Уолтърс беше качил крака на бюрото си. Големите му ръце стискаха подлакътниците, докато той извиваше врат напред и напрягаше слух, за да долови всяка дума, всеки нюанс. Веднага щом чу заплашителното сбогуване на Уайли и вратата се затвори зад гърба му, Уолтърс натисна бутона.

Шумът престана.

— Идиоти! Подцениха го. По-умен е от тях. Много по-умен — каза той гласно, за да чуе по-възрастният мъж в стаята.

Даниъл Белуедър кимна уморено.

— Не можеш да не се възхитиш.