Колимски разкази [bg]

— Какво залагаш? — процеди през зъби Севочка с безкрайно презрение — това също се смяташе за добър тон в началото на играта.

— Ето. Ей тия парцали… — Наумов се потупа по раменете.

— Давам за тях петстотин — оцени ги Севочка.

В отговор се разнесоха псувни — гръмогласни, до девето коляно, които трябваше да убедят противника в много по-високата стойност на вещите. Наобиколилите ги зрители търпеливо чакаха края на тази традиционна увертюра. Севочка не се предаде, той псуваше още по-язвително, като гледаше да подбие цената. Най-сетне дрехите бяха оценени за хиляда рубли. От своя страна Севочка „разиграваше“ няколко износени пуловера. След като и те бяха оценени и хвърлени на одеялото, Севочка разбърка картите.

Ние с Гаркунов — бивш текстилен инженер — режехме дърва за бараката на Наумов. Това беше нощна работа — след смяната в забоя трябваше да се нарежат или нацепят дърва за едно денонощие. Отивахме при коларите веднага след вечеря — тук беше по-топло, отколкото в нашата барака. След като свършехме работата, дневалният на Наумов ни сипваше в канчетата студена чорба — остатъците от единственото и постоянно блюдо, което в менюто на стола се наричаше „украински галушки“, и ни даваше по парче хляб. Сядахме на пода в някой ъгъл и бързо изяждахме изкараното. Ядяхме в пълен мрак — бензиновите лампи в бараката осветяваха бойното поле на картоиграчите, но според точните наблюдения на старите затворници „човек все ще си улучи устата“. Сега гледахме как играят Севочка и Наумов.

Наумов загуби „парцалите“ си. Панталонът и сакото лежаха върху одеялото на Севочка. Разиграваше се възглавницата. Нокътят на Севочка чертаеше във въздуха сложни фигури. Картите ту изчезваха в дланта му, ту отново се появяваха. Наумов седеше само по фланелка — сатенената рубашка беше заминала при панталона. Нечии услужливи ръце го наметнаха с една памуклийка, но той я свали с рязко движение на раменете си. Изведнъж всички притихнаха. Севочка спокойно почесваше възглавницата с нокътя си.