Двор от крила и разруха

Не се и съмнявах, че нарочно бе уцелила точно този момент, също както преднамерено спря по средата на един от сноповете лъчи, и то под такъв ъгъл, че косата й да засияе, а скъпоценният камък на главата й да лумне в син пламък. Бих кръстила подобна картина „Еталон за благочестие“.

След като Тамлин я представи накратко, тя се зае да гука на Юриан, който я зяпаше намръщено, като че беше някое нахално насекомо, жужащо в ухото му.

Дагдан и Брана слушаха умилкванията й с такава досада, че започвах да се питам дали двамата не предпочитаха единствено собствената си компания. И то кой знае в колко скверни измерения. В очите им не се четеше нито искрица интерес към красавицата, по която обикновено точеха лиги и мъже, и жени. Навярно плътската им страст отдавна бе източена до последна капка вкупом с душите им.

В крайна сметка хибернските командири и Юриан изтърпяха Ианта около минута, преди да съсредоточат вниманието си в храната. Обида, която несъмнено обясняваше защо жрицата бе решила да ни посрещне тук още на влизане в имението.

Аз самата яздех за пръв път от месеци и почти не можех да помръдна от болезнена скованост, докато спътниците ни слизаха от конете си. Затова хвърлих дискретен, умолителен поглед към Люсиен, който се подсмихна не особено прикрито и закрачи важно към мен.

Преди да се разотидат, хибернските пратеници забелязаха как Люсиен ме хваща през кръста с широките си ръце и с лекота ме сваля от коня, оставяйки ме до Ианта.

Аз го потупах по рамото за благодарност. А той, вечният кавалер, ми отвърна с поклон.

Понякога ми беше трудно да го мразя. Да си спомня каква роля играя.

— Надявам се, че пътуването е било успешно — изчурулика Ианта.

Посочих с брадичка към кралските особи.

— На тях като че ли им хареса.

И наистина, явно резултатът от огледа им беше задоволителен. Все пак не смеех да задавам прекалено много въпроси. Още не.

Ианта сведе глава.

— Слава на Котела!

— Какво искаш? — попита безучастно Люсиен.

Тя се засегна, но вирна брадичка и кръстоса ръце.

— Ще организираме тържество в чест на гостите ни. И едновременно по случай Лятното слънцестоене след няколко дни. Исках да го обсъдим с Фейра. — Двулична усмивка. — Стига да не възразяваш.

— Не възразявам — отвърнах, преди Люсиен да е казал нещо, за което щеше да съжалява. — Дай ми един час да хапна и да се преоблека. После ще дойде в кабинета.

Вероятно прозвучах малко по-самоуверено отпреди, но тя просто кимна. Аз хванах Люсиен под ръка и го поведох напред.

— До скоро! — казах на Ианта и усетих погледа й върху нас, докато излизахме от сенчестата конюшня под яркото обедно слънце.

Тялото му беше напрегнато, почти разтреперано.

— Какво е станало помежду ви? — изсъсках, като се загубихме от очите й сред живите плетове и чакълестите алеи на градината.

— Не си струва да ти обяснявам.

— Когато… ме отвлякоха — запънах се, след като едва не си признах, че съм си тръгнала, — Ианта и Тамлин…