Не казвай сбогом [bg]

Само че Ейми осигурява прехраната на семейство Елиът, и то доста добре, затова май не бива да й завиждам за идеалния партньор. Тя се жени за добрия стар Способен Анди, разбира се. И двамата ще бъдат точно като родителите ми: от щастливи по-щастливи.

Въпреки това е смущаващо колко малък тираж пуска издателят. А преди, през седемдесетте години, всяка нова книжка от поредицата „Невероятната Ейми“ излизаше в тираж 100 000. И премиерата беше също толкова невзрачна. Без настроение. Как се прави тържество в чест на измислен герой, започнал живота си като шестгодишен вундеркинд, а вече е трийсетгодишна бъдеща булка, която все още говори като дете? („Божичко — мислеше си Ейми, — скъпият ми годеник много се чумери, когато не стане на неговата…“ Това е действителен цитат. Цялата книга събужда у мен желание да цапардосам Ейми по тъпата й безукорна вагина.) Книгата е носталгична, целта е да я купуват жени, отраснали с Невероятната Ейми, но не съм сигурна кой наистина ще я прочете. Аз я прочетох, естествено. Дадох благословията си на книгата — три пъти. Ранд и Мерибет се опасяваха, че може да приема брака на Ейми като укор към постоянно неомъженото си положение. („Аз лично не смятам, че жените трябва да се женят преди трийсет и пет“, казваше майка ми, която се бе омъжила за баща ми на двайсет и три.)

Родителите ми винаги са се притеснявали, че приемам Ейми прекалено лично — все ми повтарят да не се зачитам прекалено. Но въпреки това няма как да не забележа, че щом аз оплескам нещо, Ейми винаги го прави както трябва: когато на дванайсет години престанах да свиря на цигулка, Ейми се оказа виртуоз на този инструмент. („Божичко, цигулката иска много труд, но само с труд можеш да се усъвършенстваш.“) Когато шестнайсетгодишна не се явих на младежкия шампионат по тенис, понеже отидох на плажа с приятели, Ейми се посвети на играта. („Божичко, знам, че ще е хубаво да се позабавлявам с приятели, но да не се явя на турнира означава да подведа себе си и всички останали.“) Преди такива неща ме влудяваха, но след като заминах да уча в Харвард (а Ейми правилно избра университета, който бяха завършили моите родители), реших, че е нелепо изобщо да се замислям. Фактът, че родителите ми, двама детски психолози, са избрали тази конкретна и публична разновидност на пасивно-агресивно отношение към собственото си дете, беше извратен, но освен това глупав, нелеп и някак адски смехотворен. Толкоз по въпроса.

Премиерата на книгата беше шизофренна като самата книга. В „Блунайт“ до Юниън Скуеър, в един от онези полутъмни салони с кресла с високи облегалки и огледала в стил ар деко, в които би трябвало да се чувстваш като голям умник. Мартинита с джин, които се поклащат върху подноси, разнасяни от широко ухилени келнери. Ненаситни журналисти с многозначителни и подигравателни усмивки и кухи крака, дошли за безплатно питие, преди да се отправят към по-хубаво място.