Завръщането на Рейф
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Коломбина прес»
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Завръщането на Рейф». Краткое содержание книги:
— Не биваше да закъснявам. — Мъжът неочаквано се наведе и я целуна. Приятелска непретенциозна целувка. — Съжалявам.
— Това едва ли има нещо общо.
— Работата е там, че някои хора усещат странни неща на това място, други не изпитват нищо. Ти ми се стори хладна и практична.
— Нима? — Тя скръсти ръце.
— Праволинейна — допълни с усмивка мъжът. — Изглежда имаш повече въображение, отколкото предполагах. По-добре ли се чувстваш вече?
— Нищо ми няма.
— Сигурна ли си, че не искаш да седнеш пак в скута ми?
— Съвсем сигурна, благодаря.
Без да откъсва очи от нейните, той дръпна паяжината от косата й.
— Какво ще кажеш, да се махаме оттук, а?
— С най-голямо удоволствие.
Рейф грабна палтото си.
— Искам да те заведа някъде.
— Не е необходимо. Казах, че нищо… — Тя се изправи и в следващия миг се блъсна в гърдите му. — Нищо ми няма — успя да довърши.
— Само бизнес, скъпа. — Той сложи косата зад ухото й и докосна прекрасния аквамарин върху обецата й. — Засега. Смятам, че можем да намерим някое по-топло и по-гостоприемно място, за да уточним някои подробности.
Напълно разумно, реши тя.
— Да вървим. — Вдигна куфарчето си и пое към вратата.
— Рийгън?
— Да?
— Лицето ти е изцапано. — Той се разсмя, срещнал убийствения й поглед, сетне я вдигна на ръце. Не обърна внимание на възраженията й и я пренесе по счупената веранда. — Трябва да внимаваш къде вървиш — рече, като я остави да стъпи до джипа.
— Ще гледам да го превърна в навик.
— Сигурен съм в успеха ти — промърмори Рейф и заобиколи кабината.
Той подкара по алеята, заобиколи колата на Рийгън и продължи по пътя.
— Мислех, че ще те следвам — промълви младата жена.
— Тъй като съм сигурен, че нямаш предвид «до края на света», нека пътуваме в една кола. Ще те докарам обратно.
— Откъде?
— От родния ми дом, скъпа.
В снега, сред блесналите под слънцето бели поля фермата на Макейд приличаше на изящна литография. Каменна къща с покрита веранда, сводест покрив на червен обор, допълнителни постройки с поолющена боя и двойка златисти кучета, които лаеха, махаха с опашки и ритаха снега, допълваха картината, пленила Рийгън.
Бе минавала неведнъж с колата си покрай имението на Макейд — когато нивите бяха тъмнокафяви от прясната угар или пък се люлееха като море заради високите стъбла на сеното и царевицата. Дори бе спирала веднъж-дваж, загледана в Шейн, който караше трактора си. Минавало й бе през ум, че той изцяло принадлежи на тази земя.
Не можеше да си представи как Рейф Макейд се вписва в подобна картина.
— Не си се върнал заради фермата, предполагам.
— Не. Шейн я обича, Девин я приема. Джаред гледа на нея като на перспективно начинание.
Рийгън отметна глава, щом мъжът паркира джипа до своята кола.
— А ти?
— Мразя я.
— Нищо ли не те свързва със земята?
— Не съм казал такова нещо. Казах, че мразя работата във фермата. — Рейф слезе от джипа и потупа двете ловджийски кучета със златиста козина. Преди Рийгън да успее да стъпи в снега, мъжът я вдигна на ръце и я понесе към къщата.
— Ще ми се да престанеш. Напълно способна съм да вървя през снега.
— Градски ботуши. Но доста хубави — отбеляза Рейф, като стигна до верандата. — Имаш малки крака. Назад — нареди той на кучетата. Отвори вратата, подпря я с лакът и внесе Рийгън вътре.
— Ей, Рейф, какво носиш?
Рейф се ухили и намигна на брат си.
— Донесъл съм си жена.
— И то хубава. — Шейн хвърли цепеницата в огъня и се изправи. Очите му, с цвят на потънало в мъгла море одобрително спряха на новодошлата. — Здравей, Рийгън.
— Здравей, Шейн.
— Има ли топло кафе? — попита Рейф.
— Разбира се. — Шейн ритна цепеницата, за да я намести по-добре в огъня. — Кухнята е винаги отворена.
— Хубаво. А сега изчезвай.
— Това беше много грубо. — Рийгън отметна косата от очите си, докато Рейф я носеше по коридора към кухнята.
— Ти си единствено дете, нали?
— Да, но…
— Ясно. — Той я настани в един от плетените столове до кухненската маса. — Как искаш кафето?
— Чисто.
— Каква жена! — Той свали палтото си и го хвърли на пирона на задната врата, където висеше тежкото работно яке на брат му. Измъкна две лъскави бели чаши от шкафа със стъклена врата. — Искаш ли нещо с кафето? Някоя изпълнена с надежда жена винаги приготвя сладки за Шейн. Предполагам заради хубавото му невинно лице.
— Хубаво е наистина. Вие всички сте хубави. — Тя свали палтото си, доволна, че стаята е толкова топла. — Отказвам се от сладкиша.