Проклятието на Шалион
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Шалион». Краткое содержание книги:
Но боговете имат други планове за този унизен мъж. Посрещнат топло, облечен и нахранен, той изненадващо е назначен за личен секретар на Изел — красивата и своеволна царевна. Това назначение не след дълго ще отведе Казарил в единственото място, което го ужасява повече от морето — царския двор в Кардегос, свърталище на интриганти и предатели.
В Кардегос силните врагове, които някога са продали Казарил в робство, сега заемат най-влиятелните позиции в царството. Но нещо много по-зловещо от техните интриги виси като меч над царството семейството — ПРОКЛЯТИЕТО!
Провинкарата си пое шумно въздух. Кастеланът, който се бе навеждал все по-напред по време на разказа, избухна възмутено:
— Но вие със сигурност сте протестирали!
— О, богове пет, протестирах. Протестирах по целия път до Виспинг. Протестирах и докато ме влачеха по подвижното мостче и ме оковаваха към греблото ми. Продължих да протестирам и когато отплавахме, а после… после се научих да не го правя. — Усмихна се отново. Беше като да си е надянал клоунска маска. За щастие, никой не се възползва от тази неуспешна заблуда.
— Прехвърляха ме от един кораб на друг в продължение на… на много време. — Деветнайсет месеца и осем дни, беше ги преброил по-късно. Преди това не беше в състояние да различи един ден от друг. — После извадих голям късмет, защото галерата ни се натъкна на флотилия на ибрийския царин, бяха излезли на учебни маневри в открито море. Ибрийските доброволци определено гребяха по-добре от нас и скоро ни настигнаха.
Двама мъже бяха обезглавени на греблата си от все по-отчаяните рокнарийци, задето нарочно — или случайно — обърквали ритъма. Единият бе седял до Казарил, бяха гребали на една пейка много месеци. Устата му се беше напълнила с изригналата кръв. И досега можеше да усети вкуса й, направеше ли грешката да си спомни за това. И в момента го усещаше. След като превзеха корсарския кораб, ибрийците влачиха рокнарийците във водата, някои от тях все още полуживи, завързани за кила на кораба с въжета от собствените им вътрешности, царско угощение за големите риби. Някои от освободените роби бяха помогнали в гребането, по свое желание. Казарил не беше сред тях и не защото не желаеше. Последното бичуване беше толкова жестоко, че капитанът на рокнарийската галера нямаше да умува още дълго, преди да го хвърли през борда като безполезен товар. Затова просто седеше на ибрийската палуба, разтърсван от мускулни спазми и мъчителни ридания.
— Добрите ибрийци ме свалиха в Загосур, където се възстановявах няколко месеца. Знаете какво става, когато човек се освободи от продължителен натиск. Става… като дете. — Усмихна се извинително на всички в стаята. За него възстановяването се беше изразило в колапс и треска, докато гърбът му не заздравя поне отчасти. После дизентерия, след нея — малария. И през цялото време — пристъпи на неутешим плач. Разплакваше се, когато някой от дяконите му донесеше вечеря. Когато слънцето изгряваше. И когато залязваше. Когато някоя котка го стреснеше. Когато го водеха до леглото. Или по всяко време, без определена причина. — В храмовата болница на Майчиното милосърдие се погрижиха за мен. Когато се почувствах малко по-добре — когато пристъпите на плач се бяха разредили и дяконите решиха, че не е луд, а страда от обикновено нервно разстройство, — ми дадоха малко пари и тръгнах пеша за насам. Пътувах три седмици.
В стаята цареше гробовно мълчание.
Вдигна очи и видя, че устните на провинкарата са побелели от гняв. Празният му стомах се сви ужасено.
— Само за това място се сетих! — побърза да се извини той. — Съжалявам. Съжалявам.
Кастеланът издиша шумно и се облегна назад, без да сваля погледа си от Казарил. Придворната дама го гледаше с широко отворени очи.