Сиянието на реката
- Автор: Славов Атанас П.
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сиянието на реката». Краткое содержание книги:
Егранах разбиращо се усмихна.
„Как всичко разбираш, Егранах. Гледаш през повърхността — и виждаш дълбочината, и няма преграда за твоята мъдрост? През хората виждаш, а самите хора забелязваш ли?“
Той мълчеше неподвижен, само следеше Егранах с поглед. Скулпторът мереше с крачки площадката и в движенията му нямаше спокойствие.
— А твоите скулптури, Егранах? — изведнъж попита ловецът.
— Какво моите скулптури?! Аз отдавна не вая. Това не беше нужния път — тук е необходимият път!
— Нима ваенето пречеше на твоя път?
— Всичко това е вече назад, Ден Сир! — в гласа на ваятеля се прокрадна раздразнение. — Аз вървя по-нататък.
— Значи затова отказа на Норчар.
— Разбира се, затова!
— А как мислиш, защо неумолимият тиранин ти прости отказа? Той никому не е прощавал.
— Вече казах: Аз съм Егранах!
— Не е отговор това! Защо?!!
Скулпторът мълчеше вперил внимателен поглед в Ден Сир.
— Защото не посмя, — бавно започна ловецът. — Защото ако те беше убил, щеше да започне метеж, в който щяха да бъдат убити не само простите люде, но и много от аристократите, мъдреците, даже някои от придворните му. Прав ли съм?
— Да допуснем, — студено отвърна скулпторът.
— Прав ли съм или не?
— Прав!
— Ти си жив чрез любовта на хората, Егранах.
Скулпторът се разсмя с тих изкуствен смях.
— Добре, Ден Сир. Разбирам те прекрасно. Само че не е ли късно да започваме спор? Той е интересен — с удоволствие бих поговорил, но няма време. Разбери — само след няколко минути Реката ще потече. И ще отплуват тези, които навреме слезат от пристана.
Той посочи двойната сянка на пръстена пълзяща по постамента. Синкавата и пурпурната сенки почти се сливаха с дъгата йероглифи.
— Да, разбира се, — промърмори Ден Сир. — За теб разбира се спорът е говорене. Един интересен спор…
„А ние? — мислено довърши ловецът. — Интересни ли сме ти ние, човеците? Несъвършени сме — не виждаш между нас съвършенство, а да го търсиш заедно с нас, не искаш. За тебе всяко колебание има едно име — страх. Ти не се страхуваш — ти си мъдър. И това, което Норчар не посмя да направи — да те отнеме от света — ще го направиш сам! Добре, ще поспорим, Егранах. Ще дойде време и аз да прекрача в Кай. И то не сам! Кога беше следващото слияние на луните? След осем години? Има време още веднъж да опитам мечтата си!“
Последните думи той каза на глас. Художникът трепна.
— Прощавай Ден Сир, но има нещо, което не ти казах. Не мислех, че има значение. На нас двамата много ни провървя, че сме тук именно днес. Наистина аз знаех и бързах със всички сили… За последен път ще тече Реката днес, Ден Сир.
— Откъде знаеш? — глухо попита ловецът. Думите на Егранах още не бяха смисъл — беше ги усетил като удар в лицето.
— От Кристалната книга, разбира се. Там е описан законът, по който се отваря Изворът. Той е свързан с нещо отвъд пределите на нашия свят, с какво именно — не разбрах, а и време нямаше да изяснявам. Цикълът е свършил. В извора повече няма да има вода, Ден Сир…
Бунтовникът мълчеше. Като че ли черните колони се бяха срутили отгоре му. Ако всичко това е за последен път — тогава прав е Егранах — всички колебания имат едно име. Погледна нагоре. Почти се бяха сляли Зун и Себенера, луните на мъжкото и на женското начало; осем години мъжът Зун и жената Себенера се догонват, обречени на разлъка от древната легенда…
„Не, прав се оказва Зун Себенера…“ — спомни си Ден Сир, — „неизвестното оръжие ни направи равни по сила и мъдрост на духа… освети тъмния хоризонт на времето; разбрахме ние, че не трябва само да чакаме светилото да изгрее, а и сами трябва към него път да търсим!“
Ето, Зун вече обгръща в синкав пръстен пурпурния кръг на Себенера… И пламна нова светлина, меко сияние, което се закълби в средата на черния пръстен. От постамента изчезна сянката която покриваше дъгата йероглифи. От мъгливото светлинно кълбо надолу падаше широк конус лъчи, които караха постамента да свети с невъзможна, черна светлина! А нагоре… нагоре изтичаше тънък лъч, загубен право в небето. Реката… Изворът.
— Това… Тя ли е?
— Тя… Реката! — също така пресипнало отвърна Егранах.
Почти едновременно отстъпиха назад. Меката светлина измени всичко наоколо неузнаваемо. Ловецът се улови, че напряга слух, но тишината беше пълна, нечовешка и мъртва. Нещо труднопоносимо имаше в това беззвучие на светлината. Изглеждаше, че не е възможно да звънти въздухът, напрегнат до предела на неосезаема твърдост; а ветрецът все така подухваше косите им, само дето не се чуваше шумоленето на гората и виковете на нощните животни. Може би тези звуци гаснеха до границите на сиянието?