Вълнуващи нощи
- Автор: Додд Кристина
- Серия: lost princesses #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълнуващи нощи». Краткое содержание книги:
Преследвана от убийци, принцеса Кларис е принудена да избяга от малкото си владение в Пиринеите. За да издържа себе си и малката си сестра Ейми, тя пътува инкогнито в Шотландия като лечителка и козметичка. Един ден на пътя й застава могъщият провинциален лорд Робърт Макензи, граф Хепбърн, който наскоро се е върнал от войната срещу Наполеон в Испания.
Зашеметяващата красота на младата жена и умението й да се маскира са тъкмо оръжието, от което се нуждае Хепбърн, за да отмъсти на един стар неприятел. Ала много скоро е принуден да избира между мрачните планове за отмъщение и нарастващата си страст към Кларис.
Тя също е влюбена в него, но дългът й изисква да се върне на своя трон и да сключи династичен брак.
А и преследвачите не спят…
— Тук също те преследва един ужасен мъж! — извика сърдито Ейми.
— Наистина ли е толкова ужасен? — Хепбърн не я плашеше, но това го правеше още по-опасен.
— Всички мъже са ужасни! — Ейми стисна ръката й и понижи глас до настойчив шепот: — Какво ще направиш, за да го спреш?
— Не знам — отговори шепнешком Кларис. — Наистина не знам. От писмото ти бях заключила, че е стар. Много по-стар от мен. Толкова мрачно беше описанието ти.
— Той е мрачен! — Ейми хвърли бърз поглед към вратата и продължи: — Казват, че Хепбърн бил красив младеж, който обичал живота. Скарал се с баща си, старият граф му купил офицерски патент и го принудил да отиде на война. След шест години бащата умрял и лорд Хепбърн се откупил от армията, продал патента и се върнал. Хората в селото си шепнат, че се е променил.
— В какъв смисъл?
— Когато заминал, бил младеж, огнен младеж. Не се колебаел да вика противниците си на дуел, пиел по цели нощи и винаги бил засмян. А сега… сега е такъв, какъвто го видя. Хората в селото му се възхищават, но когато говорят за него, винаги се усеща страх.
Кларис беше усетила същото. Хепбърн беше привилегирована личност, но криеше в душата си мрачни тайни. Значи си приличаха.
Но тя не искаше да го опознае. Не искаше да научи тайните му.
— Внимавай — помоли Ейми, сякаш бе прочела мислите й.
— Защо? — Въпросът й се изплъзна твърде бързо.
— Той не живее в господарската къща при семейството си.
— Наистина ли? — Това беше ужасна новина. Кларис бе предположила, че той е много привързан към дома и позицията, която заемаше. — А къде живее?
— В някаква хижа в близост до имението. Закусва със сестрите си, изобщо, денем се държи сравнително прилично, но хората разправят, че нощем броди в околността като измъчван от зли духове. А понякога изчезва и не се мярка по цели дни. — Ейми още повече понижи глас, ужасена от историята. — Казват, че през войната си бил загубил ума.
— О, не! Сигурна съм, че не е луд.
— О, луд е! Луд и опасен. Не видя ли как те зяпаше? — пошепна Ейми.
Кларис отговори с добре изиграно безгрижие:
— Всички ме зяпат.
— Не като него. Той е… твърде уверен в себе си. — В погледа на Ейми имаше мъдрост, за която още беше много рано. Беше я придобила през дългите години по пътищата и от многото лоши преживявания. — Той те иска, а е свикнал да получава, каквото иска.
Кларис знаеше за какво намеква Ейми. Лорд Хепбърн бе целунал ръката й, преди да узнае името й. Но само защото устните му бяха меки и топли, не бе нужно веднага да прояви недоверие. Ейми непрекъснато й натякваше да спрат с тази работа и щом чуеше за опасенията й, щеше да настоява да си заминат. В последния град бяха загубили твърде много. Наложи се да заминат тайно и Кларис не можа да събере парите, които жените й дължаха за кремовете.
Във време като това, когато катастрофата дебнеше на всеки ъгъл, Кларис почти не си спомняше какво е да живееш в палат, където те глезят и се грижат за теб. Там момичетата знаеха за света само онова, което им разказваше баба им. В момента най-силното й желание беше да се върне в палата в Бомонтен и отново да заживее като глезена принцеса.
Каква глупачка! Последните пет години я бяха научили какво струват такива желания.
— Най-добре е да знаем предварително какво ни очаква — отвърна тихо тя. — Хайде, разкажи ми всичко, каквото знаеш за лудия и опасен лорд Хепбърн.
БОМОНТЕН
Преди единадесет години
Вдовстващата кралица Клаудия почукваше замислено с бастуна си по блестящия мраморен под в тронната зала на кралския палат в Бомонтен. Внучките й често я оприличаваха на стройна, стара, властна хрътка. И сега излая насреща им:
— Брадичката високо! Раменете назад!
Петнадесетгодишният кронпринц Рейнджър от Ришарт стоеше изпънат като статуя на подиума и наблюдаваше урока на принцесите.
Знаеше, че скоро ще дойде и неговият ред.
В погледа му, впит в лицето на възрастната дама, се четеше неодобрение. Присъствието й владееше прекрасната зала. Тънка като върлина, вдовстващата кралица беше зла, имаше остър език, а сините й очи откриваха греховете на мъжа още преди да ги е извършил. Рейнджър знаеше това много добре, защото тя му беше кръстница и си позволяваше да го изпитва и наставлява винаги щом беше в настроение за това.
В момента старата дама маршируваше пред принцесите, наредени пред нея на подиума. Слънцето влизаше през високите прозорци и огряваше дългото, елегантно, сияещо в злато помещение. Огряваше и трите сестри, облечени в еднакви рокли — бели, с розови сатенени колани и розови панделки в косите. Наистина бяха красиви, особено за принцеси.