Дарът на Боговете

Победата.

Последната фаза бе победата. А после идваше отново живота. Когато се вгледах по-внимателно в онези малки блестящи точици забелязах и онези, по-малките, които се въртяха в орбитата си около тях. Виждах планетите. А когато се съсредоточих върху една от тях, която беше в по-голямата си част синя, забелязах и малките човечета, които се движеха по земята.

— Но какво ще стане когато фазата стигне отново до онзи момент на гибел? — помислих го, но в този свят, където бях попаднал аз, сякаш понятието говор не съществуваше в онзи смисъл, който познавах, защото всеки говореше с мислите си.

Девойката се приближи до мен и докосна рецете ми със своите. Притиснах я към себе си.

По страните ми се стичаха топли сълзи.

— Ела. — рече тя. — Ще те заведа при останалите.

— Но…

— Да. — прекъсна ме тя, сякаш знаеше какво ще я запитам. — Докато човечеството достигне до залеза си, има още много време. А тогава отново ще има работа за гарванът.

Не разбрах смисъла, но сякаш някъде вътре в себе си го знаех. Вече го бях изживял.

Двамата вървяхме по звездите. Ръка за ръка. Детските ми мечти или може би онова, което мислех за такива се бяха превърнали в истина. Сега…

Бях ли се превърнал в бог?

Запитах се.

Може би.

Никой не знаеше как изглеждат боговете.