Капитан Темпеста [bg]

Тия оръдия със своята непрестанна стрелба, изглежда, че направиха големи поражения на неприятеля, който се движеше в гъсти маси и чиято кавалерия се стремеше да заобиколи всички изходни пунктове на града.

Току-що бомбардировката бе започнала отново, и Ел-Кадур, който бе напуснал преди атаката турския лагер, се изправи пред Темпеста.

— Господарю, — каза той със силно треперещ глас и погледна съчувствено херцогинята. — Съдбоносният час на Фамагуста е дошъл! Ако не стане някое чудо, утре градът ще бъде в ръцете на безверните.

— Ние всички сме готови да умрем, — отговори херцогинята с примирение.

— А господин Льо Хюсиер?

— Бог да го пази!

— Може би още има време да избягаш. Ти би могла да се скриеш под голямата ми арабска пелерина и в суматохата никой да не забележи това.

— Аз съм войник на кръста, — гордо отговори херцогинята. — Аз няма да отнема на Фамагуста един меч, който още трябва да изпълнява дълга си.

— Значи не искаш да дойдеш, господарке?

— Невъзможно! Капитан Темпеста не е клет-вопрестъпник на християнството.

— Да бъде волята ти, господарке. — каза трогнат арабинът. — До тебе и аз ще умра.

И тихо добави:

— Смъртта заличава всичко, и бедният роб ще почине в мир.

Между това огънят на оръдията ставаше все по-ужасен. Железни и каменни гранати падаха по крепостта, куршуми се сипеха и убиваха защитниците. Тъмното поле приличаше на огнено море и гърмежите бяха така страхотни, че крепостта трепереше и се рушеше, и части от нея с трясък падаха в околовръстните ровове.

И все пак, с желязна воля венециянските войски отстояваха на куршумите и напъна на настъпващите неприятелски орди.

Еничарите водеха настъплението, а след тях албанците, арабските и малоазиятските милиционери.

На много места бе минирана от турците Мар-ковата крепост. Страшни взривове следваха един след друг. Стените се клатеха и зъбците падаха.

— Аллах! В името на пророка! Смърт и гибел на неверниците! — крещяха хиляди гласове и заглушаваха стрелбата.

Еничарите бяха вече под Марковата крепост, когато един лъч проряза тъмнината. Една мина, която не бе експлодирала, сега се запали от огнените стрели и със страхотен тътнеж разцепи стената на две. Град от камъни полетя във въздуха и се изсипа после върху еничарите, поразявайки много от тях и всявайки смут в редиците им. Но тази градушка от камъни не пощади и венециянските войски, които бяха на крепостта. Капитан Темпеста, който стоеше зад един зъбец, бе улучен от един камък в дясната страна на ризницата.

Ел-Кадур, който стоеше няколко крачки отзад, видя как неговата господарка изпусна щита и меча си на земята, като че ли ударена от гръм. Той се спусна към нея и извика ужасен:

— Те я убиха, те я убиха!

Гласът му се загуби в непоносимия шум, който бе по-голям от гърма на оръдията. Еничарите бяха навлезли вече в крепостта и диво крещяха. Никой не бе в състояние да се погрижи за храбрата девица, нито даже подпоручик Перпиняно, който, начело на славонците, се биеше с меча си.