в което банка „Хароу и Ко, Ситроен и Коти“ поддържат едно весело настроение. За сребърните сватби в Кентъки и за кръвожадните якобинци. Рубенс, един розов пеликан и майката на Незнайния воин играят хоро. Чудесното пътуване с Кораба на сънищата.
Експресът фучи из равнините на Франция. В дрезгавината на утрото чезнат сънни станции, далечни градчета с камбанарии, широки тъмнозелени ливади. Слънцето изплува над хълмистия хоризонт и запалва жълти пламъчета по кристалните стъкла на влака. Една завеса на спалния вагон се вдига, едни трескаво-разширени очи гледат навън. Асфалтовото шосе бяга край линията и един автомобил изчезна на завоя. Големи цветни реклами „Benedictine“ a „Chocolat Menier“ прелитат сред изкласилите нивя. Влакът с писък лети през малки станци, без да спира. На пероните пътници чачат други влакове: Sens… Melun… Corleil…
Изведнъж вагоните потъват в някаква сива грамада, която тича насреща като растящ прилив. Слънцето изчезва, машината непрекъснато пищи, трещи между безкрайните редици товарни вагони, навлиза в дрипави улици на предградията, гърми по мостове и стрелки. В далечината израстват комини, високи сгради, площади с отворени кафенета, един трамвай звъни, една река лъсва — с ремаркьор, който влачи шлепове. На стената на един виадукт — голямата червена стрела — Paris à 3 klm, сетне друга стрела — Paris à 2 klm, най-после трета — Paris à 1 klm. Влакът забавя хода си и спира под стъкления купол на Лионската гара.
От едно първокласно купе на блестящия вагон с надпис „Istamboul-Paris-Calais“ слиза висок бледен момък, с метнато на лявата ръка пардесю и с куфарче в дясната. Очите му тревожно бягат наоколо, устните му са сухи и свити, но той успява да си придаде дръзко самоуверен вид. Той тръгва след другите пътници, излиза при широкия павиран двор на гарата и за миг спира на тротоара, между навалицата. Хиляди блясъци и шумове го грабват и завъртват в някакъв шемет, който запушва гърлото му. От прозорците на срещните многоетажни домове, от тезгяхите и масичките на кафенетата, блеснали в това чисто утро, слънцето се смее и приветствува неговото първо пристигане в Париж. Валериан Пламенов най-после в Париж! Безбройните клаксони на автомобилите, трясъкът на товарните коли, бодрият шум на огромния град, който се събужда, всичко се е приготвило да му се представи така, както той го е виждал в най-хубавите свои мечтания. Да, точно така бе виждал той своето първо пристигане в тоя бленуван град. Но защо сега той не усеща нито възторг, нито дори радостта на удовлетворения копнеж? Защо със съзнанието му не расте жаждата, която го изгаряше по-рано, а само някакъв увяхнал трепет на пробудено любопитство?…
— Circulez, s’il vous plait! — Един стражар стои до него и му сочи изхода.
Нашият герой се сепва, качва се в първото такси и казва:
— Rivoli, Отел-д-ез-Америкен.
Колата завива покрай кея. Поетът се обляга удобно, запушва и постепенно спокойствието му се връща. Той извива очи и почва да разглежда града. Успоредно с таксито върви трамвай с голям оранжев номер 19. Той се вглежда в надписите: Гар дьо Лион… Шамбр де Депюте… Плас дьо ла Конкорд… Авеню Анри Мартен…
