Отрицателите

Жена, облечена в дрипи, закуцука към него. Полугол мъж, покрит с язви и рани, блъскаше с ръце по срутена стена и викаше: не, не, не!

Всички отрицатели изглеждаха безкрайно жалки и в ужасяващо здравословно състояние. И от тази банда хленчещи парцаливци трепереха съзвездията!

Жената се бе спряла. Гледаше подозрително Нел, като с мъка повдигаше подпухналите си гноясали клепачи. До нея застана нисък мъж с бели коси, облечен в безформени дрипи. На беззъбата му уста с изпохапани устни бе застинала усмивка.

Нещастните хора! Нел се бе учудил, че толкова малко им прилича. И изведнъж се усети като тях. Промърмори: не, не, не… Приближи се към двойката с наведена глава. Мъжът го поздрави с несигурно движение и произнесе с дрезгав глас: „Аз съм Вок… Уни!“

— Аз съм Нел — каза Нел.

Подаде дясната си ръка. Другите докоснаха края на пръстите му и отстъпиха. След това се обърнаха и започнаха да се отдалечават от „картината“. Нел ги последва. Току-що бе напуснал главния колектор „Лунен червей“’. Роботите клоуни на Моар Гунг го бяха преследвали. Беше изгубил шалчето и оръжията си…

Погледна през рамо високите сгради на завода и кулата на аерогенератора. Стана му мъчно. Никога нямаше да опознае Орион.

Но съдбата му беше да замине с отрицателите, неговите братя, да страда от глад и жажда и да умре млад, с вика „не, не, не!“, за да няма нито богове, нито господари.