Пророчицата

Ломакс кимна.

— На свят като този човек често стреля над целта.

— Да, не бях помислил за това. — Хлапето се замисли за миг. — Може би ще мога да изобретя няколко чипа, които ще ти помогнат да не усещаш разликата между световете.

— Измисли такъв чип и никога няма да ти липсват приятели.

— Къде отиваме? — попита Силиконовото хлапе, докато гледаше профучаващия вагон по еднорелсова линия над тях.

— Да видим къде е живял Джейсън Коул.

— Човекът с лазера в пръста, нали?

— Точно така.

— А после?

— После ще задам няколко въпроса. Не е необходимо да идваш с мен. Можем да се уговорим да се срещнем някъде.

— И да изпусна шанса да те видя как действаш? — възкликна Силиконовото хлапе, гледайки как два безшумни хеликоптера се надпреварват за единствената площадка на близък покрив. — Няма начин.

— Няма кой знае какво действие в задаването на въпроси.

— А ако не ти отговорят?

Ломакс се отдръпна настрани, а две момчета протичаха край него, стреляйки с оръжия-играчки.

— Коул е мъртъв. Защо да не ми отговорят?

— Може би човекът, живял с него, ще е малко разстроен, че си го убил.

— Не съм го убил аз.

— Може би няма да ти повярват. В края на краищата ти си Гробокопача.

Ломакс се намръщи.

— Ако някой е живял с него, трябва да е знаел и каква работа върши — той запали тънка пура. — В този бизнес излизаш ли прекалено често, идва време, когато не се връщаш.

— Въпреки това ще дойда. Може да ти потрябва малко помощ.

Ломакс вдигна рамене.

— Не е изключено.

Силиконовото хлапе се намръщи, когато минаха покрай хотел с много жизнени среди — изглежда беше специализиран в посрещане на посетители, дишащи хлор.

— Знаеш ли, всеки път, щом си помисля, че съм те притиснал, ти ме нокаутираш с отговора си.

— О?!

— Ти си Гробокопача! Не трябва да търсиш чужда помощ.

— Когато видиш достатъчно разкъсани на парчета мъже, няма да мине много време и ще откриеш, че с радост приемаш всякаква помощ — отговори Ломакс, проверявайки всеки пътен знак, който отминаваха.

— Да, но изглежда нередно…

— Предполагам, че ще излезе кофти видеофилм — съгласи се Ломакс развеселен.

— Точно така, по дяволите — потвърди сериозно Силиконовото хлапе.

— Добре дошъл в реалния свят.

Следващите няколко минути се придвижваха в мълчание, докато булевард „Хектор“ не пресече улица „Елена“. Ломакс лесно се справи с промяната на посоката, но трябваше да подхване Силиконовото хлапе, който никога не се беше качвал на движеща се пътека и почти загуби равновесие.

— Благодаря — измърмори хлапето. — Ще бъде дяволски лош късмет да се убия още в първия си ден в нов свят.

— Не скачай — предупреди го Ломакс. — Просто стъпи с единия крак между линиите, а после се прехвърли върху другата пътна линия.

— Глупав начин за пътуване.

— По-лесен е от извървяването на осем километра.

— Всички ли светове по Границата имат такива неща?

— Почти никой от тях. Всъщност Олимп не е истински град по Границата.

— Картите казват, че е.

— О, той е по Вътрешната граница — съгласи се Ломакс, — но е прекалено устроен, прекалено цивилизован. Истинската Граница се придвижва към Ядрото, а Демокрацията поглъща световете по края.

— Именно това искам да видя. Истинската Вътрешна граница.

Ломакс посочи с палец туристическата агенция, край която минаваха.

— Заповядай!

— Мога да почакам няколко дни.

— Колко успокояващо! — Ломакс провери номера на улицата. — Наближаваме още една смяна на пътните линии. Приготви се.

Този път Силиконовото хлапе се премести почти толкова ловко, колкото и Ломакс, а след няколко минути двамата се озоваха пред хотел „Аполон“.

— Това ли е мястото? — попита Хлапето и огледа сградата от стомана и стъкло насреща.

— Ако информацията ми е вярна.

Силиконовото хлапе се намръщи.

— Кой може да живее в сгради като тази? Няма място да се завъртиш.

Ломакс го погледна развеселен.

— О, не повече от трийсет-четирийсет трилиона хора. Принадлежиш към раса на социални животни, момче.

— Не и аз. Такъв живот би ме подлудил.

Тръгнаха към главния вход. Момчето тъкмо щеше да стъпи във фоайето, когато Ломакс протегна ръка и го спря.

— Какво има? — попита Хлапето.

— Почакай, вече не си на Сивия облак.

Извънземен портиер — червенокож хуманоид, им кимна приветливо и произнесе едносрична команда, която разпръсна енергийното защитно поле на входа.

— Добре дошли в хотел „Аполон“, най-изисканата страноприемница в целия Олимп — каза той на земен език със силен акцент. — С какво мога да ви помогна?