Легенда за мостотворците
- Автор: Спиридонова Мина
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенда за мостотворците». Краткое содержание книги:
Изразът на лицето на Огор беше мрачен.
— Не мога да приема това.
Даловардазиян изпита съчувствие.
— Защо?
— Как защо? — Тонът на Огор изразяваше нескривано учудване. — Та ти се появи буквално преди десет минути и на единадесетата ми заявяваш непоколебимо, че спасението на Лирика в някакво неопределено бъдеще, ще легне на плещите на трима ни, герои на своето време. Ти, най-могъщият, искаш моята помощ…
— Иронизираш го прекалено. Ще ти обясня и друго. В течение на много векове внимателно са били посявани семена от дребни плодове и нищо незначещи събития, чиито кълнове избуяват едва в днешните времена. Всяка легенда е преобразувана в такава от действителни събития, за да не може да бъде забравена ролята на човешкото съзнание във всеки бъден ден. Лириканианецът е същество със своя роля в предстоящите събития и ако е нужно хиляда от най-добрите пълководци ще бъдат пометени от вражески армии, за да оцелее едно болнаво селско момче, в което се е преродил загинал преди хилядолетия могъщ воин. Всички ще бъдем равнопоставени пред колелото на съдбата, но единствената разлика ще бъде, че само малцина ще узнаят ролята си.
Битката е започнала неусетно, още с обръщането на Виркониън Рай Зедар към Границата и превръщането му във Викомодар. Едно от първите създания на злото, природната владетелка Кореллада, сковала във вековен лед млада Лирика, е погубена от ръката на един обикновен Рицар Хора, в който се събужда частица от отдавна загиналия смъртен враг на Кореллада, стопителя на студовете Белледен. Двама братя правят проход към Портата Минало чрез невероятно подреждане на тринадесетте луни и връщат в настоящето Невидимият господар, мой повелител и велико магическо същество.
— Нима той живее в замъка на Радензам?
— Да, той се върна преди век. Има още страници, които пишат и разкриват тайнства на тези, които умеят да четат скритите им смисли. Мога само да те успокоя, че имаме още малко време, преди белите страници.
— Какво? Какви бели страници? Неписани страници?
— Да, за съжаление. Изглежда, че има много пътища, които не могат да ни бъдат подсказани, защото пътеката трябва да бъде измината, а не предварително определена. Знаеш, че понякога прекомерното обяснение или намек за изход може да бъде по-пагубен от липсата на какъвто и да било ориентир.
— Ами ако просто няма да има какво да се пише? Отчел ли си, че Лирика може да престане да съществува?
Даловардазиян поклати глава с усмивка:
— Малко вероятно. Просто защото празните страници не са малко. Значи все нещо ще има за писане.
— Може да бъде бъдещето на една съвсем нова Лирика — цял свят, владян от същества на Границата. Свят на мрак, в който всички ние ще бъдем черни роби, държани живи заради могъществото ни, което вече няма да ни принадлежи.
Великият Мостотворец сви рамене.
— Няма как да знаем.
След това Огор отново замълча за дълго. Разсъждаваше, макар да виждаше че няма никаква възможност за избор.
Съвсем се беше стъмнило. В залата влезе младата жена, която се грижеше преди за Матристел и която сега наблюдаваше Димогор.
Кагатна запали светлини и се обърна към Огор, който така си и стоеше с гръб към нея, извърнат към прозореца. Тя не можеше да се определи като красива, както и Матрисел не беше съвършена, но и у двете имаше много внушителен и завладаяващ чар, който ги праваше по нечесто срещан начин хубави. Беше доста по-млада от Димогор, приблизително с десет години, но откакто той дойде в замъка и Матрисел го повери на нея, я беше обзело усърдие и заинтересованост, каквато можеше да произтича само от желанието й да го има от онзи момент, в който му подаде чаша да пие.
Тя носеше вода на Огор, защото винаги след мостостроенето той изпитваше неутолима жажда. Водата гасеше излишната енергия, останала в тялото му.
Жената не познаваше госта на Гладиатора и го обходи с поглед, който не пропусна нищо — нито в погледа, нито във фините му одежди. Забеляза, че той също я гледа и тя пренебрежително върна вниманието си на Огор.
Огор със закъснение чу влизането на Кагатна и най-после благоволи да се обърне. Освободи я с едно-единствено кимване.
— Благодаря ти, Кагатна.
След като вратата се затвори, Огор каза на Даловардазиян:
— Ще бъда с теб.
— Знам. Просто изчаках сам да обмислиш каквото ти казах. Ще те науча на неща, които никой, дори и Мостотворките не знаят. — Огор отвори уста да каже нещо, но Даловардазиян го превари: — Не се притеснявай, ще ти бъде лесно. А сега бих желал да почина, преди да си тръгна рано сутринта. Аз ще те намеря, ти не ме търси.