Черно небе

— Изпълнявам, капитан. Изпълнявам маневрата, дяволите не са моя компетентност.

— Без остроумия, ако обичаш… — цупи се Арапов, но му става приятно.

Леда е вложила в компютъра обичайните си шегички, за да му е по-леко по време на раздялата…

— Микроманевра — съобщава Икономът.

Съвсем леко подръпване настрани, растенията се люшкат, богомолката пърха с криле, подплашена е и намира убежище на рамото на Васил, който с удоволствие наблюдава отместването на звездите.

Внезапно през друг илюминатор нахлува слънчев лъч и целият обем на баричния модул засиява в златно и изумрудено. Фотодатчиците търпят увеличения светлинен поток донякъде, после активират филтрите. Сякаш облак е пропълзял под слънцето, ала едната от малките градини на Арапови продължава да е красива и омайна като приказка за живота всред черното небе.

Васил скосява очи към богомолката, която чисти с предните бойни крачка извитите си пипалца-антенки.

— Ей, насекомото — поучително изрича той. — Щом живееш в космоса, не бива да се плашиш от черното небе. Трябва да го обикнеш. То е твоят дом. А онова, синьото… с облаците… то е за сънищата. Сънищата за детството, което никога не се връща… и щастие е, че не се връща.

Поднася шепата си с мъничкото страшилище в нея към илюминатора. В очите на богомолката се отразява прашецът на далечните слънца и галактики. На Васил му е леко, сякаш вече е спрял ротора и се рее в безтегловността.

Да, синьото небе е за почивка, за излет, за романтична седмица веднъж на две-три години — при това САМО в уместна компания. Черното небе пък е за всичко останало, то е съдба.