Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— На няколко места лицето ти е порязано, Лекси — бърза да ме уведоми Никол. — Не се плаши, няма да останат белези.
Срещам собствените си очи в огледалото и усещам облекчение. Все още съм си аз, въпреки че над очите ми е надвиснала превръзка. Помествам огледалото и опитвам да се видя по-добре. Мръщя се на превръзката на главата. Накланям огледалцето и виждам устните си, които ми се струват неестествено пълни и розови, сякаш снощи съм се целувала с някого и…
Господи!
Това не са моите зъби. Тези са бели, лъскави. Тази уста е на непозната.
— Добре ли си? — прекъсва ме Никол. — Лекси?
— Искам нормално огледало, ако е възможно — успявам да промълвя. — Трябва да се видя. Имаш ли голямо огледало?
— Има в банята. — Тя пристъпва към мен. — Няма да е зле да се пораздвижиш. Ще ти помогна.
Подпирам се на металната рамка. Краката едва ме държат, но успявам да се довлека до банята.
— Слушай — започва тя, преди да затвори вратата. — Имаш няколко наранявания и синини. Да не се стреснеш. Готова ли си?
— Да, готова съм. Само да се видя. — Поемам си дълбоко дъх и се стягам. Тя затваря вратата и отзад виждам огромно огледало.
Това аз ли съм?
Не мога да говоря. Краката ми омекват. Стискам стойката за кърпи и се опитвам да се овладея.
— Знам, че нараняванията изглеждат зле. — Силната ръка на Никол ме придържа. — Повярвай ми, това са повърхностни рани.
Изобщо не гледах раните. Не гледах и превръзката на челото. Важното е онова, което е отдолу.
— Това не… — посочвам отражението си. — Аз не изглеждах така.
Затварям очи и се опитвам да си представя старата аз, за да се уверя, че не полудявам. Щръкнала непокорна къдрава коса в избелял цвят, сини очи, малко по-пълна, отколкото ми се иска. Приятно лице, но нищо особено. Черна очна линия и ярко розово червило „Теско“. Това е Лекси Смарт.
След това отново отварям очи. Наблюдава ме различно момиче. Косата ми е разбъркана след катастрофата, но е лъскава, в непознат нюанс на кестенявото, права, без нито една къдрица. Пръстите на краката ми са съвършено розови, ноктите — лакирани.
Краката ми са загорели, значително по-слаби отпреди. И много по-мускулести.
— Какво се е променило? — Никол внимателно оглежда отражението ми.
— Всичко — успявам да изрека аз. — Толкова съм… стегната.
— Стегната — смее се тя.
— Косата ми, краката, зъбите… — Не мога да откъсна поглед от безупречно белите зъби. Сигурно съм дала цяло състояние.
— Много са хубави! — кима тя любезно.
— Не, не, не — клатя енергично глава. — Ти не разбираш. Аз имам най-отвратителните зъби, които можеш да си представиш. Дори ми казват Зъбатка.
— Май вече никой не ти казва така. — Никол извива вежди, без да крие, че се забавлява.
— Освен това съм свалила много килограми и… лицето ми е различно. Не съм сигурна как точно… — Отново се оглеждам и се опитвам да си обясня как е станало. Веждите ми са тънки, поддържани… устните ми изглеждат по-пълни… Вглеждам се подозрително. Да не би да съм направила нещо? Да не се окаже, че някой е резнал и клъцнал нещо тук и там.
Отдръпвам се от огледалото и усещам, че ми се вие свят.
— Спокойно — предупреждава ме Никол и забързва след мен. — Преживяла си шок. Може би трябва да забавиш крачката…
Без да й обръщам внимание, посягам към чантата на „Луи Вюитон“ и започвам да вадя всичко отвътре, като оглеждам внимателно предметите, сякаш в тях се крие кодирано съобщение. Господи, погледнете само! Ключодържател от „Тифани“, слънчеви очила от „Прада“, гланц за устни от „Ланком“, не от „Теско“.
Има и малък бледозелен дневник на „Смитсън“. Поколебавам се за момент, след това го отварям. Стряскам се, когато забелязвам, че почеркът е мой. „Лекси Смарт, 2007“ е записано на корицата. Сигурно аз съм написала тези думи. Сигурно аз съм надраскала птичето в ъгъла. Нямам никакъв спомен кога и как е станало.
Имам чувството, че шпионирам себе си и започвам да прелиствам страниците. На всяка има записани срещи: „Обяд 12.30“. „На чаша П.“ „Среща с Гил — картини“. Всичко е написано с инициали и съкращения. Нищо не успявам да разбера. Отварям в края и отвътре изпадат визитни картички. Посягам към една, поглеждам името и застивам на място.
Визитката е от компанията, в която работя, „Мокети Делър“, макар логото да е различно. А името е изписано с антрацитно черни букви:
Имам чувството, че пропадам някъде надълбоко.
— Лекси? — Никол ме наблюдава угрижена. — Цялата пребледня.