Каквото и да беше въздействието на писмото върху Кейт Воуан, положително то не предизвика възмущение. Напротив, по лицето и се изписа съчувствие, когато тя узна съдържанието му, и когато го прочете, от устата й се изтръгна едва чуто възкликът „Горкичкият!“. Не че за Хърбърт Воуан й бе известно нещо повече от името му и обстоятелството, че той е неин братовчед, но именно изразът „братовчед“ криеше една примамливост, която за един млад човек се равнява на представата за сестри и братя или понякога дори я превъзхожда. Няма съмнение, че симпатията, която се изпитва към един кръвен сродник, е природен инстинкт и макар да се случва тя да се превърне в антипатия, когато скъперничество или други страсти вземат преднина, ненавистта представлява изключение, а не правило.
У Лофтъс Воуан светска суета, съчетана със скъперничество, беше взела надмощие в сърцето му и разрушила всяка следа от братска обич. Заслепен от тия пагубни страсти, той отдавна бе престанал да се грижи за роднините си и дори жалките суми, които бе от време на време пращал на по-малко честития си брат, трябваше да бъдат измъквани с многократни и настойчиви молби при най-голяма неохота от негова страна.
Подобни страсти не бушуваха в сърцето на дъщерята и не можеха да отклонят естествения нагон от правия път и истинските повели. При все че тя знаеше твърде малко за роднините си, думата „братовчед“ събуди в нея оня непринуден прилив на топлота, който тя обикновено предизвика. Хърбърт Воуан беше единственият човек, който се намираше в подобни родствени връзки с нея; и наистина с изключение на този млад човек и баща й — сега, след като чичо и бе починал — тя нямаше други роднини на света. Тя не помнеше майка си и не знаеше нищо за рода й. Нямаше ни братец, ни сестрица. Хърбърт Воуан беше не само неин братовчед, а и единственият й братовчед. Това състояние на относително осиротяване засили инстинктивната спойка, която тя изпитваше. Едно друго обстоятелство също я предразполагаше към подобни настроения. Макар и обкръжена от разкош и обслужвана от цяла свита слуги, тя все пак изпитваше около себе си известна пустота, и то такава, която не можеше да я остави безразлична.
Всички приятели на баща и бяха само негови другари по трапеза и до един от мъжкия пол. Техните съпруги, сестри и дъщери се мяркаха рядко в Гостоприемната планина. Случеше ли се пък да се вестят, с държанието си те се мъчеха да подчертаят, че идват по-скоро като гости на г. Воуан, отколкото на дъщерята. Между тях и госпожица Воуан се издигаше невидима преграда; в обноските им се чувствуваше студенина, която бе незабележима за незапознатия с нравите на ямайското „общество“.
Девойката го долавяше ясно, при все че не знаеше причината. В невинната си чистосърдечност тя не бе се сетила да дири обяснение. За щастие никой не бе й говорил за смесената й кръв и тя не подозираше, че зад обръщението „малката Куошеба“ се крие позорно петно.
Младото момиче изпитваше известна откъснатост от обществото, нямаше истински приятели. Вероятно това бе допринесло сърцето и чертите на лицето му да добият отпечатък на самоувереност и самообладание, които твърде малко отговаряха на възрастта му.
