Четох и препрочитах това писмо. Щедростта на чичо ми будеше у мен чувство на срам. Винаги всичко ми бе давал и пак той ми благодареше. От думите му „даде ми много радост“ на човек му се свиваше сърцето. Сама по себе си кратка, неловко изразена мисъл, но с огромна обич във всяка дума и аз не виждам как бих могъл да се смятам достоен за нея.
Прочетох писмото за трети пъти думите „чия е вината?“ приковаха вниманието ми. В тях познах маниера на чичо ми да говори със загатвания. Той оставяше на мен да направя избора си и да попълня многоточието, подсказано от въпроса. Вината бе може би на баща ми, задето бе преминал към „недобрата религия“? Или у майка ми с нейното обедняло сърце? У абат Льоба с инквизицията му на пола?
Запитах се също защо чичо ми прави намек за идването си в Малвил в помещението на Клуба след бягството ми от къщи. За да ми посочи за пример един ден, когато съм го бил „много зарадвал“? Или бе имал нещо друго на ум, на което не се бе решил да даде по-предно място? Твърде добре познавах предпочитанията на чичо ми към половинчати изказвания, за да реша на бърза ръка този въпрос.
Извадих от джоба си огромната връзка ключове на чичо ми и веднага намерих ключа от дъбовия шкаф. Познавах го добре. Беше плосък и зъбчест; отключваше секретна брава, която затваряше шкафа с отвесно металическо резе, едновременно от горе и от долу. Отворих и там сред лавици, пълни с папки, пред очите ми се откроиха на една полица речникът „Ларус“ и Библията — всичко четиринадесет тома, защото самата Библия беше монументална, подвързана с кафява гравирана кожа. Тя бе в четири тома. Извадих ги и четирите, сложих ги на масата и ги запрелиствах. Илюстрациите ме поразиха. В тях имаше нещо величествено.
Художникът не бе помислил нито за миг да разкрасява свещените образи. Обратно, бе запазил грубата и дива външност на племенни вождове. Кокалести, мършави, с неправилни черти, босоноги, те сякаш издаваха мирис на овча вълна, на камилски фъшкии, на пустинен пясък. Напрегнат, мощен живот трептеше около тях. Самият бог — така, както го бе видял художникът — не се различаваше от тези груби скитници, които брояха богатствата си по броя на децата и стадата си. Само като го погледнеше човек — по-едър и по-свиреп, — и разбираше, че той бе създал тези люде „по свой образ“. Освен, разбира се, ако не беше обратното.
На последната страница на Библията видях дълъг списък думи, написани от ръката на чичо ми, който ме заинтригува. Изброявам първите десет: actodrome, albergier, alèochare, alpargate, anastome, bactridie, balanobius, baobab, barbacou, barbastelle.2
Пресметнатостта и неестественият вид на този списък ми се хвърлиха в очи. Взех първия том на „Ларус“ и го отворих на думата „actodrome“. И там, между двата листа, залепени със скоч на средата на страницата, видях един чек на стойност 10 000 франка. Други чекове с различна стойност бяха пръснати в десетте тома срещу редките думи, на които чичо ми бе направил списък.
Цялата сума — 315 000 франка — ме учуди, но не ме главозамая. Отбелязвам, че това посмъртно дарение не предизвика у мен нито за един момент чувство на собственост. По-скоро имах впечатлението, че съхранявам този капитал, както вече бе станало със Седемте бука, със задължението да се отчета пред чичо ми за начина, по който бих го изразходвал.
вернуться
2
Оставяме думите непреведени, тъй като по смисъла си те нямат отношение към съдържанието на романа. Както читателят ще се увери, важен е азбучният ред, по който са дадени. — Б.пр.
