![Вратите на лицето му, лампите на устата му [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Вратите на лицето му, лампите на устата му [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вратите на лицето му, лампите на устата му [bg]». Краткое содержание книги:
— Напоследък ли? — попитах аз.
Той ме погледна, после сведе очи към чашата си.
— Знам, че не ми влиза в ра… — започна той.
— Сметана? Захар?
Ики не се върна този ден и тази нощ. Хванахме някакъв диксиленд по някаква станция от Линията на живота и оставихме музиката да гърми, а Джийн помоли дай занесат вечерята в слайдера. По-късно й стъкнаха там и койка. Когато засвириха „Блусът на дълбоките води“, й го пуснах и зачаках да се обади и да започне да фучи. Обаче тя не го направи и реших, че е заспала.
После заинтересовах Майк с една партия шах, която се проточи до зори. Разговорът се ограничи до няколко пъти „шах“, един път „шах и мат“ и едно „мамка му!“. Тъй като той не умееше да губи, това също ефикасно саботира всякакви по-нататъшни разговори. Аз нямах нищо против. Излапах за закуска една пържола с пържени картофки и си легнах.
След десет часа някой ме разтресе. Подпрях се на лакът и отказах да отворя очи.
— К’оста’а?
— Съжалявам, че се налага да ви будя — отвърна ми едно младо момче от екипажа, — но госпожица Лухарич иска да откачите пояса, за да можем да продължим.
Поотворих си едното око — още не бях решил дали ми е забавно или не.
— Издърпайте го догоре. Всеки може да го откачи.
— Издърпали сме го, сър. Но тя каза, че тъй пишело в договора и е по-добре да вършим всичко както трябва.
— Много разумно от нейна страна. Сигурен съм, че местният отдел ще оцени, че се е сетила.
— Ъъ… Освен това ми каза да ви кажа да се преобуете в други гащета, да се срешете и да се избръснете. Господин Андерсън ще снима на филм.
— Добре. Бягай и й кажи, че идвам… и я питай дали й се намира малко лак за нокти за крака, та да ми даде.
Ще ви спестя подробностите. Отне ми всичко на всичко три минути и аз го изиграх както трябва — дори се извиних, когато се подхлъзнах и се стоварих върху бялото тропическо костюмче на Андерсън с все пояса. Той се усмихна и се поотупа; тя също се усмихна, макар че „Лухарич комплектаколор“ не бе успял да скрие напълно тъмните кръгове под очите й; и аз се усмихнах и помахах на всичките ни фенове там, в Страната на видеото. Запомнете, госпожо Вселенска, и вие можете да изглеждате като ловец на чудовища. Просто използвайте крем за лице „Лухарич“.
Слязох долу и си спретнах сандвич с риба тон и майонеза.
Два дена като айсберги — мрачни, бели, полустопени, студ на буци, предимно извън полезрението и определено заплаха за покоя на ума — се изнизаха и слава Богу. В мен се надигна старо чувство на вина и сънувах няколко притесняващи ме сънища. После се обадих в Линията на живота и си проверих банковия баланс.
— Ще пазаруваш ли? — попита ме Майк, който се беше свързал с тях от мое име.
— Ще се прибирам.
— Ъ?
— Като приключим, отказвам се от бизнеса, Майк. Ики да върви по дяволите! Венера и „Лухарич ентърпрайзис“ също да вървят по дяволите! И ти също върви по дяволите!
Веждите му подскочиха.
— Това пък защо?
— Чаках тази работа повече от година. И сега тук, на място, реших, че цялата тая история смърди.
— Знаеше как ще е, когато подписа. Без значение какво правиш, като бачкаш за търговци на крем за лице, ти продаваш крем за лице.
— Ох, не е това, дето ме гризе. Признавам, че комерсиалният уклон ме дразни, но „Десетте квадрата“ открай време са си публично място — още от първото му плаване.
— Е, какво тогава?
— Пет-шест неща, всичките накуп. Главното е, че вече не ми пука. Някога да я хвана тая гад за мен значеше повече от всичко, но сега не значи. Започна се на майтап, обаче аз се разорих и ми струваше толкова, че исках да се лее кръв. Сега разбирам, че сигурно така ми се е падало. Започва да ми става жал за Ики.
— И вече не го искаш?
— Ако си дойде мирно и кротко, ще го взема, ама не ща да си изпружвам вратните жили, за да го накарам да допълзи в трюма.
— Склонен съм да мисля, че това е едното от ония четири-пет неща, за които спомена, че ти се били струпали.
— Като например?
Той се вторачи в тавана. Изръмжах.
— Добре, но няма да ти го кажа — не и само за да те зарадвам, че си познал.
Той се ухили самодоволно.
— Тя не само заради Ики така гледа.
— Не става, не става — поклатих глава. — И двамата сме си пукнати камери по природа. Не можеш да сложиш двигатели и в двата края на ракетата и да чакаш да полети — онова по средата просто става на кайма.
— Така е било. Не че ми е работа, разбира се…
— Повтори го пак и ще го профъфлиш без зъби.
— Когато кажеш, бабанка такава! — той вдигна очи. — Където кажеш…
— Давай. Кажи си го!