Едно
- Автор: Бах Ричард Дэвис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно». Краткое содержание книги:
Погледнах Лесли, видях в очите й същия ужас, какъвто чувствах в моите.
Тя взе съчката от него и докосна ъгълчето на пергамента в ръцете ми. Пламъкът разцъфна в слънчево-бяло цвете под пръстите ни и ние изпуснахме на земята ослепителните останки. Те припламнаха за миг и угаснаха.
Старецът въздъхна с облекчение.
— Каква благословена вечер! — каза той. — Колко рядко ни се дава шанса да спасим света от нова религия!“
— Значи ние сме тук като туристи! — казах аз. — Ние не създаваме пейзажа, а само избираме коя негова част искаме да видим!
— Добре е да гледате така на това — каза Пай.
— Ами тогава нека се представим, че летим и кацаме в тази част от рисунката, където попречваме на майка ни да се срещне с баща ни. — казах аз. — Щом те не се срещат, тогава как може ние да се родим?
— Не, Ричи — обади се Лесли, — това няма да ни попречи да се родим. Ние сме родени в тази част от рисунката, където те се срещат и това никой не може да го промени!
— Нищо не е предопределено, така ли? — попитах аз. — Няма съдба?
— Съдба, естествено има — каза Пай, — но съдбата не ви тласка в посока, която не желаете. Вие сте тези, които правят избора. Съдбата ви зависи от вас.
— Ние бихме избрали да се върнем у дома, Пай — казах аз. — Как да се върнем? Тя се усмихна.
— Да се върнеш у дома е не по-трудно, отколкото да прескочиш пън. Вашата рисунка е психическа, но пътят за връщане е духовен. Водете се по любовта…
— Тя внезапно млъкна. — Извинете ме за лекцията. Сега ли искате да си тръгнете?
— Да, моля.
— Не — каза Лесли. Тя говореше на Пай, но докосна ръката ми — нейният начин да каже „изслушай ме“. — Ако те разбирам правилно, хората, които бяхме, тези, които летяха за Лос Анжелос, са спрели във времето. Ние можем да се върнем при тях, когато поискаме.
— Положително бихме могли — казах аз, — но в следващия миг ще се появи нашият взрив на космични лъчи и пак ще се озовем тук!
— Не — каза Пай. — В момента, в който се върнете, милионната вариантност прекъсва. И повече никой вариант няма да се случи. Та искате ли да си отидете?
— Не — отговори пак Лесли. — Искам да видя какво ще научим, Ричи, искам да вникна! Ако сме имали шанс едно на билиони и той е именно сега, трябва да останем!
— Пай — казах аз, — ако останем, може ли нещо, от някое друго време, да ни навреди, може ли да ни нарани, въпреки че сме призраци?
— И това зависи от вашия избор. Ако го поискате — отговори тя.
— Да поискаме ли? — Това ми прозвуча доста зловещо. Аз предприемам авантюри по-сдържано. Но полетът в абсолютно неизвестното за мен не е авантюра, а безразсъдство. Дали пък няма да се окажем впримчени в тази рисунка на въображението и да изгубим нашия свят? Ами ако пък се окажехме разделени и повече никога не се намерим един друг? Въображението може да бъде жестока клопка. Обърнах се малко нервно към жена ми: — Струва ми се, че е по-добре да си отиваме, мила.
— О, Ричи, наистина ли искаш да се откажем от този шанс? Не е ли той нещо, за което толкова отдавна си чел и си копнял през целия си живот — едновременни животи, алтернативни бъдещи времена?
Въздъхнах. Миналото на Лесли е пълно с храбри избори в търсене на истината и принципите. Затова тя, естествено, ще предпочете да остане. Сега тя призоваваше изследователя у мен до предела на разума.
— Добре, малко любимо същество — отговорих накрая аз.
Въздухът натежа от недооценени рискове. Чувствах се като обучаващ се пилот, започнал да тренира лупинг без предпазни колани.
— Пай, все пак колко аспекта на нас съществуват там? — попитах аз.
Тя се усмихна и погледна през прозореца към рисунката долу.
— Вие колко можете да си представите? Нямат брой.
— Цялата рисунка ли сме все ние! — попита Лесли смаяно. — Докъдето ни поглед стига, докъдето можем да долетим — цялата рисунка ли е съставена от наши избори!
Тя кимна. Още сме в самото начало, помислих си аз, а вече всичко е невъобразимо.
— А как е с живота на всеки друг, Пай? И колко живота може да има в една вселена?
Тя ме погледна озадачена, сякаш не разбираше въпроса ми.
— Колко живота има във вселената ли, Ричард? — повтори тя. — Един.
3
— Сигурна ли си, че няма някаква карта? — попитах аз. Пай се усмихна. — Няма никаква карта. Толкова голяма част от един полет представлява разчитане на карта, помислих си аз. Слагаме една точка на хартията: Тук се намираме. Следваща точка: Тук искаме да отидем. Между тях — вихър от градуси, ориентировъчни данни и разстояния, направления и времена. А сега, в една безкрайна страна, която никога не сме виждали, компасът не работеше и ние нямахме никаква карта.
— Тук водач ви е интуицията — каза Пай. — Едно ниво от вас знае всичко, което трябва да се знае. Намерете това ниво, поискайте да ви направлява и се доверете, че ще ви изведе там, където най-много имате нужда да отидете. Опитайте.
Лесли веднага затвори очи и се опита да релаксира до мен, като правеше всичко възможно да следва напътствията й. Рисунката под нас се разгръщаше спокойно, нашата странна пътничка седеше безмълвно, а жена ми бе утихнала от толкова време, че можеше и да е заспала.