Старецът и морето
- Автор: Хемингуэй Эрнест Миллер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Старецът и морето». Краткое содержание книги:
Основните герои в творбата са старият рибар Сантяго и момчето на име Манолин. Двамата са добри приятели и често излизат в морето за риба. Момчето помага на стареца в живота и често двамата обсъждат бейзболните мачове. Единствената прехрана на Сантяго е риболова, a парите, които ще получи зависят само от слуката в морето. След като 84 дни старецът не е успял да улови нищо, той се решава да навлезе навътре в океана, където вярва, че ще има големи риби.
— Дано бог я накара да скочи — каза старецът. — Имам достатъчно въжета, за да се справя с нея.
„Ако успея да я дръпна малко по-силно, може да я заболи и тя да скочи — си помисли той. — Сега нали се е съмнало, нека скача, та да напълни с въздух мехурите по гръбнака си и тогава няма да може да се спусне, за да умре надълбоко.“
Той се опита да дръпне по-силно, но откакто бе уловил рибата, въжето бе все така опънато, до скъсване. Старецът усети това, когато се наведе назад, и понечи да тегли. Той разбра, че въжето не може да издържи по-голямо напрежение. „Не трябва да правя резки движения — реши той. — При всяко внезапно дръпване раната от куката се разширява и после, когато рибата скочи, желязото може да се изплъзне от устата й. А и по-добре ми е, като грее слънцето сега поне мога да не гледам право в него.“
На въжето се бяха увили жълти водорасли и старецът знаеше че те само забавят лодката и това го зарадва. Бяха същите жълти водорасли на Гълфстрийма, които фосфоресцираха толкова силно през нощта.
— Рибо — каза той, — обичам те много и те уважавам, но до довечера ще те убия.
„Дано да е така“ — си помисли той. Малка птичка се зададе към лодката от север. Беше пойна птичка и хвърчеше много ниско над водата. Старецът разбра, че тя е много уморена.
Птичката достигна задната част на лодката и кацна, за да си почине. Сетне описа няколко кръга около главата на стареца и кацна на въжето, където й беше по-удобно.
— На колко си години? — запита я старецът. — Това първото ти пътуване ли е?
Птицата го погледна, когато той и заговори. Тя беше толкова уморена, че дори не разгледа въжето и се залюля, когато нежните й крачка се заловиха за него.
— Здраво е опънато — й каза старецът. — Дори прекалено здраво. Ти не би трябвало да си толкова уморена след такава безветрена нощ. Птиците нещо май не ги бива!
„Навярно соколите ги пресрещат в морето“ — мина му през ума. Но той не каза това на птицата, която и без това не можеше да го разбере, а и тя много скоро щеше сама да научи за соколите.
— Хубаво си почини, малка птичко — каза той, — и тогава тръгни, пък каквото е рекъл господ, както е и с хората, и с птиците, и с рибите.
Говоренето го ободряваше, тъй като гърбът му се беше схванал през нощта и сега силно го болеше.
— Остани в къщата ми, щом искаш, птичко — каза той. — Съжалявам, че не мога да вдигна платното и да те прибера с лекия ветрец, който се надига, но аз имам тука един приятел.
В този момент рибата дръпна стареца с внезапно движение към предната част на лодката и той без малко щеше да падне във водата, ако не беше стегнал мускулите си и отпуснал още въже.
Птицата беше хвръкнала, когато се дръпна въжето, и старецът дори не я видя да отлита. Той внимателно опипа въжето с дясната си ръка и забеляза, че кърви.
— Нещо трябва да е жегнало рибата — каза той на глас и дръпна въжето назад, за да види дали ще успее да я обърне. Но когато изпъна въжето до скъсване, той го задържа в това положение и се облегна назад.
— Сега виждаш зор, рибо — каза той, — ама и аз си знам какво ми е.
Той се озърна да види птичката, защото му се щеше тя да бъде при него, за да не е сам. Птичката бе отлетяла.
„Малко поседя ти — помисли човекът. — Но там, където отиваш, е по-лошо, докато стигнеш до брега. Как оставих рибата да ме пореже с този бърз удар! Трябва съвсем да съм оглупял. Може би гледах птичката и си мислех за нея. Сега ще си гледам внимателно работата, а после трябва да изям тона, за да не отмалея.“
— Де да беше тука момчето — каза той на глас. — Жалко, че нямам малко сол.
Като премести въжето на лявото си рамо, той приклекна внимателно, изми ръката си в океана и я подържа потопена повече от минута, гледайки как кръвта се размива и колко равномерно водата натиска ръката му при движението на лодката.
— Сега рибата плува много по-бавно — каза той.
Щеше му се да подържи ръката си в солената вода по-дълго, но се боеше да не би рибата да направи някое внезапно движение и затова се изправи, опъна се и тури ръката си над очите, за да се опази от слънцето. Дланта му беше разрязана само от силното триене на въжето, но порязаното място беше частта на ръката, с която работеше. Той знаеше, че за да измъкне рибата, ще трябва много да поработи с ръце и беше недоволен, че се е порязал, преди да почне борбата.
— Сега — каза той, когато ръката му беше изсушена — трябва да изям малкия тон. С куката мога да го достигна и да го изям тук на по-удобно място.